Андерш Моте - Тръпката

Той спря на рецепцията и се наведе към телефона. Вдигна слушалката и отвори менюто. Набра номера и натисна „запази“.

После пробва бутона за бързо набиране.

— Ало?

— Аз съм, Нокс, вътре съм и всичко е спокойно.

— Окей, шефе, разбрано. Внимавай!

Когато се върна на компютъра, вече имаше публикация отпреди цяла минута.

Държа брат ти, Регина. Ела и го вземи, ако смееш!

Тя бе имала право. Откриващата стъпка бе направена. Играта започна.

Време беше за ответния ѝ ход. Взе мобилния си телефон и натисна бутона за бързо набиране.

— Аз съм — каза тя кратко, когато човекът от другата страна вдигна.

So far so good!

Той подаде глава в откритото пространство зад рецепцията. То беше съвсем пусто, но откъм стъклената клетка по-нататък се виждаше светлината на няколко монитора. Нощната смяна във Филтъра, може би двама-трима души, но той не се притесняваше от тях.

Дори и да налетеше на някого от тях, те вероятно нямаше да го разпознаят, а просто щяха да го поздравят приятелски или евентуално да хвърлят едно око към картата, която беше закрепил на колана си. Никакъв шанс да забележат, че снимката не съответстваше на преносителя.

Но тийм лидерът беше друга бира. Рилке не работеше на Нова година, това го помнеше още от дните, когато все още бяха заедно, което означаваше, че Бийнс, Деян, Стофе или Франк беше нощна. Той нямаше желание да се натъкне на някого от тях.

Сви вляво по коридора с изгасено осветлеше, който водеше към останалите три отдела.

Тъкмо когато наближаваше Пещерата на трола, той видя вратата да се отваря. Реагира светкавично и се шмугна зад един от шкафовете покрай стената на коридора.

— … окей, ще се видим след малко, само да си взема нещо за хапване — чу той гласа на Франк отвътре.

По дяволите!

Тъкмо бе подминал вратата на салона за нощувки, което означаваше, че Франк задължително щеше да мине покрай него.

Той се плъзна надолу към пода и се притисна до стената на шкафа. Чу да се приближават стъпки и се опита да ограничи движенията си до минимум. Изведнъж лампата на тавана светна и някой изсвири с уста.

— Добре, така се разбираме.

Тя приключи разговора и остави мобилния телефон на кухненската маса.

После отиде в хола и бавно си облече дрехите.

Този път остави разгъваемата палка в кобура, а него прикачи за колана си отзад на кръста. Беше подготвена за следващата стъпка на MayBey.

И ако подозренията ѝ бяха верни, ако той беше този, за когото го мислеше, тази стъпка вероятно щеше да дойде скоро.

— Франк!

— Да, кво има? — чу той гласа на Франк сигурно само на няколко метра от него самия.

— Базата данни ме изхвърли, можеш ли да го оправиш?

— Разбира се — чу той Франк да въздъхва.

После стъпките се отдалечиха.

Вратата на Пещерата изтрака и настъпи тишина.

HP подаде предпазливо глава в коридора. Беше празен. Облекчено си пое няколко глътки въздух.

Размина му се за малко, при това за адски малко…

Но сега имаше проблем.

Беше разчитал да успее да стигне до пожарната стълба през аварийния изход в Пещерата, но сега този път беше блокиран.

Стълбата беше най-добрата му възможност да се изкачи до офиса на Филип, където беше сървърното помещение, което означаваше, че трябваше да намери нов начин да стигне дотам.

Той изтича обратно до рецепцията, залегна зад гишето и извади чертежа, който беше свит от противопожарния шкаф на първия етаж.

Пожарната стълба беше пътят за евакуация за всички деветнайсет етажа и стигаше чак долу до мазето. Това бяха адски много стъпала за изкачване, но той нямаше голям избор.

Беше принуден да се опита да мине през мазето.

Телефонът ѝ иззвъня. Беше скрит номер и по някаква причина тя се поколеба няколко секунди, преди да вдигне.

— Ало, Ребека Нормѐн — каза тя, колкото сдържано успя.

Гласът от другата страна принадлежеше на мъж.

Тук, долу, беше адски зловещо.

Паркингът започваше направо пред асансьорите и тъй като беше празнична вечер, едва всяка четвърта флуоресцентна лампа беше светната. Вероятно някаква скапана „зелена“ програма за спестяване на енергия. Но слабата светлина поне беше достатъчна, за да може да се ориентира.

Той мина покрай две-три от малкото коли и отново свери с чертежа дали се движеше в правилна посока.

Внезапен шум го стресна. Направи няколко ловки крачки и се прикри между две коли, след което внимателно надигна глава, опитвайки се да надзърне през прозорците на автомобилите. Нищо, в сумрака не се забелязваше и най-малко движение. Може би се беше задействал вентилатор или някакво друго съоръжение. За всеки случай изчака още няколко минути.