Андерш Моте - Тръпката

Но всичко беше спокойно.

Той се изправи и продължи към ъгъла, където трябваше да започва стълбището, но не можеше от време на време да не се оглежда бързо през рамо.

Откри вратата почти на точното място, където беше очаквал. За съжаление, беше заключена. Вероятно можеше да се отвори само отвътре, което беше съвсем логично, защото беше предназначена за движение само в едната посока. Но встрани от вратата имаше четец за карти. Сребриста кутия с цифрови бутони, подобна на онази за външната врата горе. Той пробва картата на Рилке и в отговор получи двойно изпиукване. Светлината на лампичката се сменяше между зелено и червено и му трябваха няколко секунди, докато схване. Картата беше окей, но четецът чакаше да въведе някакъв код.

Мамка му!

Външната врата изобщо не го бе питала за скапан код, беше се задоволила с картата.

Той пробва четири нули, но отговорът беше червена светлина.

Хайде — мисли, по дяволите!

Картата беше на Рилке и вероятно всички избираха личните си ПИН кодове.

Четири цифри, most likely. Така че кои беше избрала тя?

Рождения си ден, битката при Лютцен, Френската революция?

Той пробва и трите номера без успех.

Ами ако четецът не работеше така? Може би имаше един-единствен код тъкмо за тая консерва и стига човек да разполагаше с карта за достъп и да знаеше общия код, имаше зелена светлина?

В такъв случай имаше шанс да…

Внезапно стана тъмно като в рог.

Няколко панически секунди се бори с импулса да зареже всичко и да се втурне обратно към асансьорите. Но вместо това се зарови трескаво в раницата си за джобното фенерче.

Някъде от дясната му страна се чу слабо шумолене и звукът го накара да настръхне. Може би беше плъх…

Или пък беше нещо друго, тъмна безформена фигура, която се прокрадваше все по-близо до него, протягайки ноктестите си ръце и…

Пръстите му напипаха нещо цилиндрично и той измъкна фенера толкова рязко, че навън го последваха още няколко неща.

Заопипва за копчето с влажните си ръце, — след което…

Лъчът светлина спри препускащата му фантазия и той заигра с фенера във всички възможни посоки, за да бъде съвсем сигурен.

Там нямаше нищо освен паркирани коли и нещата, които току-що бе изтървал на пода.

Той клекна и с изключение на малък флакон спрей, прибра останалите предмети в раницата — термоса с балистично желе, с който мислеше да надхитри четеца на отпечатъци точно както го беше научил Рехиман the Rainman в Шиста, малкия кози крак, с който мислеше да отвори вратата на сървърното помещение, както и предпазителите за уши, които щяха да направят възможно да издържи на пискането на алармата при взлом.

Погледна към часовника.

Оставаше почти час до дванайсет, когато улиците щяха да загъмжат от пияни хора с фойерверки и за охранителните фирми и ченгетата ще да е страшно трудно да се доберат до централен адрес като този.

С други думи, имаше предостатъчно време…

Той окъпа четеца със спрей, изчака няколко секунди и натисна едно копче на фенера. Светлината премина от бяло във виолетово и щом освети четеца, над четири от бутоните се появиха големи бели петна. 1350.

Той допря картата и натисна копчетата подред.

Червена светлина.

Спря за няколко секунди, за да помисли. После пробва по-симетричното 0135. Светна зелена лампичка и чу бръмченето на мотора.

YES!

В мига, в който хвана дръжката, през тялото му премина болезнен импулс и накара крайниците му да се затресат неконтролируемо в продължение на няколко секунди. После всичко почерня.

— Ало, да, с кого се свързах? — каза мъжът от другата страна.

— С Ребека Нормѐн…

— От дворцовата администрация или? — мъжът звучеше несигурен.

— Извинявай… не разбирам. С кого разговарям?

— Името ми е Сандберг, капитан Сандберг от Националната гвардия. Тази нощ аз съм дежурният шеф на охраната в двореца и сега стоим пред една врата, която съвсем ненадейно не можем да отворим. Ако сменяте ключалка, процедурата е да съобщете…

— Чакай малко — прекъсна го тя. — Откъде имаш мобилния ми номер?

— На ключалката има етикет. Значи… не работиш ли в дворцовата администрация? Мислех, че…

— Чакай там, капитане, на път съм!