Андерш Моте - Тръпката

Тя бавно премести ръката си нагоре под якето.

— Ти наистина не схващаш, Ребека… — изсъска той и вдигна единия си крак като за ритник.

— Не — каза тя спокойно, докато обгърна с пръсти предмета, закрепен за колана при кръста ѝ. — Ти си този, който не схваща…

Тя направи две светкавични стъпки по платформата и замахна с ръка. Телескопичната палка се разгъна в пълната си дължина и удари MayBey в задната част на бедрото.

Ударът беше толкова силен, че тя усети костта да се чупи под метала.

Той се стовари назад, но тя се въздържа да се хвърли върху него. Вместо това сложи собствения си крак върху гърба на седналата фигура.

Той чу гласове, по-конкретно два, мъжки и женски. И двата звучаха познато, осъзна той, но главата му все още беше твърде замъглена, за да ги идентифицира.

После чу зад себе си нещо, което звучеше като бързи движения.

Някой сложи крак на гърба му.

— Ето, MayBey, нека ти помогна малко с начинанието — изкрещя тя, за да надвика ракетите.

После натисна с крак.

— Неееее!

Двата панически крясъка се смесиха в един-единствен кух звук.

MayBey се опита да се хвърли към краката ѝ, но перване с палката през ръцете го накара да се загърчи от болка.

Тя улови седящия мъж, издърпа го от балюстрадата и го пусна на пода на платформата до MayBey. После извади белезниците от задния си джоб.

Под дебелите ръкавици и черното шушляково яке китките на MayBey бяха тънки и тя нямаше никакви проблеми да му сложи белезниците.

— Време е за малко демаскиране, господа.

Тя дръпна скиорската маска на MayBey, след което освободи и другия мъж от качулката му.

— С Йонатан Лунд вече сме се срещали…

Тя кимна по посока на MayBey, който продължаваше да нрави гримаси от болка.

— Но кой си ти?

— С-Сандвича — изхлипа младият мъж, който се беше правил на брат ѝ. — Маркус Лилхаге.

— И откъде познаваш нашия Лунд младши? Може би баща ти също е полицай?

— Н-нее… — изхълца той. — С Клина ходим в едно даскало…

Тя кимна бавно и после завъртя глава към черната чанта.

— Там вътре има камера, нали?

Младежът, който явно се наричаше Сандвича, кимна.

Тя побутна Йонатан Лунд в гърдите с палката.

— Някой от вас двамата ще ми разкаже ли?

Той стискаше нараненото си бедро с две ръце и избягваше погледа ѝ.

— Добре тогава, Маркус, имаш думата.

Тя сложи палката върху едното му рамо.

— Това беше просто проект… за училище.

— Продължавай.

— Ами значи, учим за медиите, работим по проект за информационния поток. Искахме да видим дали можем да определим посоката на някой дебат чрез фалшиво лице. Бащата на Клина четеше онзи сайт за ченгета, оттам ни дойде идеята.

Той погледна към Йонатан Лунд, който продължаваше да мълчи.

— После една вечер баща му седнал на телефона си и без да разбере, звъннал вкъщи. Клина вдигнал и го чул как си говори с колегите в буса…

— … за мен — вметна тя и забеляза как Йонатан погледна нагоре.

— Ти си се чукала с баща ми… — изсъска той. — Въпреки че си знаела, че има семейство…

Тя кимна бавно.

— Това е напълно вярно, Йонатан — каза след това. — И далеч не е нещо, с което се гордея, ако това е някаква утеха. Значи затова избрахте мен?

— В-всъщност проектът изобщо не беше толкова голям. Мислехме да опитаме да изиграем ченге, излязло от релси, което блогва за това как ще се самоубие. Искахме да видим дали колегите му ще се опитат да му помогнат — продължи Маркус. — Значи, въпросът беше да си изградим профил. Да си създадем име. Като онова момиче от Художествената, което изимитира психоза и стана турбо известна…

— Млъквай, по дяволите, Сандвич! — изръмжа Йонатан. — Нямаме какво повече да ти кажем, шибана курва…

Тя го изрита в коляното и той се сви на топка.

— Трябва да обмисляш по-внимателно думите си, Йонатан. Сети се какво говорят за психиката ми в онзи сайт… Умно момче като теб може би ще ми каже какво ще се случи, ако строша камерата ви и после кажа, че при чиста самозащита съм била принудена да ви хвърля и двамата от ръба?

Тя видя как очите му се разширяват, как търси знаци, че тя се шегува. Вместо това тя го хвана за якето и го завлече към ръба.

Долу беше успяла да се образува тълпа.

— Тероризирате ме от няколко седмици… — продължи тя, долепила уста до ухото му. — Накарахте хората да ме затрупат с мръсотии, почти ме прегазихте, а освен това заплашихте живота на малкия ми брат…

Тя го провеси с още малко от ръба. Въпреки виковете и гърмежите на новогодишните фойерверки го чуваше как се бори да си поеме въздух.