Андерш Моте - Тръпката

— Или? Колата пред къщата ми, нали това бяхте вие?

— Да! Д-да, по дяволите — изпищя той. — Искахме само да те п-проверим. И к-когато се втурна към нас…

— … се паникьосахте?

Той закима трескаво, без да отделя поглед от паветата далеч долу.

— А брат ми, как се вписва той в картинката?

— Съвпадение. Един ден той просто дотича в магазина… П-после всичко постепенно си дойде на мястото…

Тя издърпа Йонатан Лунд обратно на платформата и го пусна долу до другаря му.

— А цялата тази работа? — тя посочи с глава покрива на двореца. — На кого му хрумна?

— Брат ми е офицер в гвардията — измърмори Маркус. — Той ме взе със себе си тук през лятото, когато сваляха знамето.

— Значи си мислехте, че ще повярвам, че Хенке седи там на ръба? Че ще се моля, ще ви умолявам за живота му, докато вие снимате — това го разбирам. Но как си мислехте, че ще се отървете?

Двамата младежи си размениха погледи, но никой от тях не отговори. Ребека помисли няколко секунди.

— Разбирам… — каза тя след това. — Да слезете долу с белезници и да се окажете по телевизията и във вестниците би било перфектен завършек на малкия ви проект — кимна тя. — Тъй като всъщност нямахте заложник тук, горе, сигурно щяхте да се разминете с глоби или условна за някое дребно престъпление. Аз щях да стоя, провесила нос, докато вие ставате знаменитости. Е, все още не е твърде късно!

Вдигна ги на крака, разхлаби въжето на знамето и преди те да се усетят какво прави, го прокара през белезниците на гърбовете им. После закотви въжето, омотавайки го двойно около пилона, след което изблъска двамата млади мъже към балюстрадата толкова твърдо, че те паднаха през глава.

Чу се смъртен рев на два гласа — после въжето на знамето се опъна рязко и те увиснаха почти във въздуха с колене все още на ръба.

Тя виждаше светкавиците от мобилните телефони долу в тълпата.

— Усмихнете се и помахайте, момчета — каза тя. — Сега ще станете известни.

Отиде до торбата, измъкна камерата и след кратко бърникане извади картата памет.

Долу на стълбището я посрещна парламентьорът, а зад него тя мерна въоръжения отряд за бързо реагиране в черни униформи.

— Всичко е спокойно — каза тя и размаха полицейската си значка.

После посочи към телефона в ръката на мъжа.

— Но можеш да звъннеш на Тобе Лунд от Отряд А на спецчастите и да го помолиш да дойде да прибере сина си. И му кажи да вземе два чифта сухи панталони…

В мига, в който смъкнаха качулката от главата му, светът избухна в цветове, викове и гърмежи. Отне му половин секунда, за да осъзнае, че часът беше дванайсет, и още половин, за да разбере къде се намираше.

Седемдесет метра над центъра на града, мокрите и осолени платна на „Свеавеген“ бяха там, долу, между увисналите му крака и само няколкото десетки сантиметра бетон, върху които беше седнал, го деляха от падането.

Кракът върху гърба му го натисна и скъси разстоянието до ръба наполовина.

Той се опита да се хвърли назад, да задържи центъра на тежестта от вътрешната страна на ръба. Но кракът го спря и безмилостно го избута напред.

— Наслаждаваш ли се на гледката, loverboy? — прошепна Софи в ухото му, докато стокхолмското небе избухваше над главата му.

— В десния джоб на панталоните ми, USB-памет — изрева той, опитвайки се да надвика фойерверките. — Не ме пускай, мамка му!

Задникът му се плъзгаше бавно по бетона, докато кракът на Елрой продължаваше да го бута.

Деветнайсет етажа по-долу улицата се беше изпълнила с празнуващи.

— И какво мислеше да правиш с това, Хенрик, малкият? — отново Софи, съвсем близо до ухото му.

— Да го плъгна в сървъра и да заредя троянец — проплака той. — Моля те, моля те, не ме пускай…

Изведнъж задните му части загубиха контакт с повърхността и той се плъзна през ръба.

Но тъкмо когато нададе предсмъртен вик, Елрой го улови и го издърпа обратно на покрива. Оставиха го да лежи няколко минути, докато го претърсваха.

USB-паметта беше първото, което взеха.

Беше имала право за почти всичко.

MayBey и Тобе бяха свързани.

Но вместо мускулест полицай в тъмната униформа на спецчастите нейният смъртен интернет враг се беше оказал две пъпчиви осемнайсетгодишни хлапета, които бяха гледали твърде много телевизия. Именно филмовите реплики я насочиха по следата.