Андерш Моте: Измамата

Тя свали фотоапарата и потъна обратно в седалката.

По дяволите!

Бърз поглед в огледалото, но вече знаеше какъв ще е резултатът.

Микробусът беше изчезнал.

Прегледа набързо снимките на малкия екран на фотоапарата.

Регистрационният номер се виждаше ясно и хубаво, но точно както и подозираше, снимките на кабината бяха на практика напълно неизползваеми.

Мамка му!

Беше полицейска интуиция или както искат да го наричат, но в онзи микробус имаше нещо, което я притесняваше.

Веднага щом се върнеше в офиса, щеше да провери регистрационния номер, може би дори да се обади на някои места и да провери в регистъра на разузнаването, ако пътната агенция не дадеше резултат…

Изведнъж съжали, че беше изръмжала на Шелгрен. Приоритетите му бяха съвсем верни. ВИП-ът в крайна сметка беше на първо място и тя би направила абсолютно същото, ако самата бе стояла зад волана.

Шелгрен беше изключителен шофьор — една от причините да го привлече от СЕПО. Той вече бе заличил преднината на ВИП-а и се беше върнал на обичайното място, директно зад другия автомобил.

— Преценката ти беше напълно правилна, Шелгрен — каза тя и даде всичко от себе си, за да прозвучи безпристрастно.

Той просто кимна и няколко минути седяха мълчаливо, като се редуваха да гледат в задните огледала.

— Значи кога каза, че ще се качим до Крепостта? — попита Шелгрен накрая почти пресилено приятелски.

— Това зависи и от графика на Блек — тя си позволи да отвърне на усмивката му.

— Окей, между другото видя ли статията в ДН? Беше обширно описание на това как използват стари военни инсталации за съвсем нови неща. Освен че превръщат подземните помещения в сървърни зали, са преустроили и стария комуникационен тунел до брега, така че да отвежда вода за охлаждането. Модерна работа. Сигурността там, горе, очевидно също ще е от съвсем друга класа…

Той намали разстоянието до колата на Венергрен и направи малка маневра, за да откаже един автомобил, който се опитваше да се вмъкне между тях.

— Изглежда от PayTag искат да запазят класификацията на сградата като „защитен обект“ и това е разбираемо. В такъв случай охранителният персонал горе трябва да е въоръжен…

Шелгрен изпусна ВИП-а от очи за няколко секунди, за да ѝ хвърли бърз кос поглед.

Тя чу задаващия се въпрос още преди той да отвори уста.

— Между другото как сме по отношение на оръжията, шефе?

— Лицензиращите органи все още разглеждат молбата…

… за пореден път , за малко да добави тя, но точно тогава мобилният ѝ телефон започна да вибрира в джоба на сакото. Скрит номер. Вероятно отново продажби по телефона или пък бивш колега от полицията, който си търси работа…

Тя премести палец към червената иконка, за да откаже разговора, но в последния миг промени решението си. Шелгрен продължаваше да поглежда към нея, очевидно жадуващ да продължи разговора за лицензите за оръжия. И далеч не беше единственият.

На практика почти всички от новоназначените ѝ охранители бяха приели работата с уговорката, че ще могат да носят оръжие по време на служба. Ако разрешителното отидеше на кино…

Тя натисна бързо зелената иконка на телефона.

— Sentry Security, Ребека Нормѐн — отговори тя с пресилено делови тон.

— Охранителен отдел, криминален комисар Лудвиг Рунеберг — каза бившият ѝ шеф от другата страна на слушалката.

— Здрасти, Луде, отдавна не сме се чували. Радвам се, че се обаждаш…

— Струва ми се, че няма да мислиш така, когато приключим с разговора, Нормѐн…

Нещо в интонацията му я накара несъзнателно да се поизправи.

— Трябва да дойдеш в участъка — най-добре веднага, ако можеш…

Връзката се насече и гласът му изчезна за няколко секунди. Но една част от нея вече се досещаше за продължението.

Коремът ѝ се сви на възел.

Не, не, не…

— … малкият ти брат.

Тялото му лежеше съвсем неподвижно върху масата. Очите бяха затворени и изглеждаше почти като че той спи.

Последния път, когато го срещна, беше късо подстриган, но сега косата бе успяла да израсте и висеше на мазни светли кичури над тебеширенобялото лице. Лампите в клаустрофобичната малка стая караха пръстените под очите му да изглеждат прекомерно тъмни на фона на бледожълтата кожа. Сякаш това, в което тя се взираше през големия стъклен прозорец, в действителност беше восъчна кукла, а не неподвижно човешко тяло.

Беше се страхувала, че това ще се случи. Още откакто преди две години Хенке хвърли камък през предното стъкло на автомобила ѝ и едва не уби нея и колегата Крюсе, тя се боеше от този момент. Или всъщност още по-отдавна. Много, много по-отдавна…