Андерш Моте - Измамата

— Надявам се, че неуспехът не е алтернатива.

— Така е, разбирам това…

— Скъпа Ребека, така се радвам да те видя!

— Здрасти, чичо Таге, и аз така…

Тя беше подранила с десет минути за срещата им, но той, естествено, вече беше там.

— Мислех, че си в чужбина, кога си се прибрал? — тя се наведе над масата за кафе и целуна стария мъж по бузата.

Мирисът му си беше същият. Сапун за бръснене, афтършейв, пура и още нещо познато. Нещо, което харесваше…

— О, преди няколко седмици, ти искаш ли нещо? Кафе, чай? Не, ама че съм глупав… Госпожице!

Той махна на сервитьорката.

— Едно капучино, за предпочитане с мляко без лактоза, ако е възможно?

Той се усмихна на Ребека, но минаха няколко секунди, преди тя да успее да отвърне на усмивката му.

Изглежда забеляза реакцията ѝ.

— Съжалявам, че не се обадих по-рано, мила Ребека, но откакто се прибрах, календарът ми е съвсем запълнен… Трескави времена са в момента, но това сигурно го знаеш не по-зле от мен.

Той отново се усмихна и след това отпи от кафето си.

— Разбира се — промърмори тя. — Естествено — добави после с по-ясен глас.

Сервитьорката се върна с капучиното ѝ и тя бързо отпи една глътка.

— Та как върви в новата работа, Ребека? Мога да си представя, че е малко по-различно от работата в Службата за сигурност…

— Добре, благодаря, имахме доста разправии, докато наредим нещата. Оборудване, персонал, различни лицензи и цял куп други неща. Канцеларската работа отнема повече време, отколкото бях предвидила.

— Мелниците на шведската бюрокрация мелят бавно…

— И още как! — този път ѝ беше по-лесно да отвърне на усмивката му.

— Тогава предполагам, че сте подали молба за разрешение да носите оръжие по време на служба. Обикновено не е толкова лесно за частна фирма да получи одобрение. Държавата е сграбчила здраво монопола си върху насилието…

Тя отвори уста, за да каже нещо, но бързо я затвори обратно. Вместо това просто кимна. Всъщност не трябваше да се учудва. Чичо Таге винаги е знаел почти точно с какво се занимаваше тя още когато беше в СЕПО, и нещата изглежда не се бяха променили само защото е сменила работата си. Мисълта, че той беше загрижен за нея, накара разочарованието отпреди малко да я напусне.

— Може би мога да помогна. Както знаеш, все още имам доста контакти…

— Благодаря, ще се радвам!

Тя много добре си спомняше как контактите му ѝ бяха помогнали зимата. Как беше успял да я освободи от подозренията в грубо служебно престъпление и я беше спасил от уволнение. В действителност не трябваше да се възползва от него за такава глупост, но първо, той сам го предложи, второ, вече на два пъти бяха получили отказ на молбата си за лиценз за оръжие.

Екипът ѝ започваше да роптае на все по-висок глас и беше само въпрос на време, преди недоволството да стигне до ръководството. Нещо, което определено не ѝ беше притрябвало…

— В смисъл ако не те затруднява твърде много… — добави тя.

— Изобщо, ще се обадя на няколко места в понеделник. Не гарантирам нищо, но ще направя каквото мога. Иначе за какво са приятелите, ако не за да си помагат…

— Благодаря много, наистина го оценявам, чичо Таге.

Той остави чашата и внимателно я отмести настрана.

— А сега на въпроса ти. Както казах, предпочитам да не обсъждам въпроса по пощата. Някои неща е най-добре да се кажат очи в очи…

Тя кимна.

— С радост ще ти разкажа повече за общото ни минало с баща ти, но първо на свой ред ще те помоля за една малко услуга, Ребека…

— Каквото кажеш, чичо Таге, знаеш…

— Добре.

Той понижи глас и се наведе над масата.

— Писа ми за банков сейф, принадлежал на баща ти, няколко стари снимки?

— Да, точно така…

Той се наведе още по-напред.

— Искам да ми разкажеш какво точно си намерила, Ребека. Важно е да не изпуснеш нещо!

Внезапната острота в гласа му я изненада и тя се облегна една идея назад.

— Документи — отвърна тя, докато опипваше чашата кафе.

— Какъв вид документи, Ребека? — погледът му сякаш минаваше право през нея и тя отпи пресилено бавно от капучиното, за да има повод да погледне встрани. Таге Самер беше един от най-старите приятели на татко, някой, на когото тя разчиташе. И въпреки това изведнъж се поколеба.

— Разбирам, че въпросът може да е деликатен, все пак става дума за баща ти.

Тонът му стана по-мек, по-доверителен.

— Нека ти помогна малко, скъпа Ребека…

Той хвърли бърз поглед към съседната маса, после сниши глас още повече.