Андерш Моте - Измамата

С уважение,

Л. Хеландер

СЕБ

— Мислех, че банковите сейфове са изчезнали отдавна — каза Мике с пресилено развеселена интонация. — Метална кутия дълбоко в подземно хранилище ми се струва доста старомоден начин за съхранение на ценности. Това е по-скоро нещо, което родителите ми или техните родители биха направили. Не знаех, че и ги имаш такъв…?

— Нито пък аз — отвърна тя.

Той понечи да каже нещо, но после изглежда размисли.

— Та какво ти се прави? — каза след няколко секунди пауза.

— К-какво? — тя вдигна поглед от писмото.

— Петък вечер е и за разнообразие и двамата сме свободни. Какво ще кажеш за кино?

— Ти нямаше ли работа? Мислех, че сте заринати догоре…

— Така е, но може да почака до утре. Новият филм с Клуни изглежда интересен.

Той продължи да се преструва на прекомерно щастлив, но и тонът, и усмивката не я заблудиха ни най-малко. Действително те си бяха говорили открито. Във всеки случай тя му беше разказала по-малко болезнените подробности от връзката си с колегата Тобе Лунд и Мике беше казал, че ѝ прощава. Че вярва на уверението ѝ, че всичко е било идиотска грешка и че тя обича него.

Но въпреки че наскоро беше изминала половин година от признанието ѝ, въпреки че нито един път не бяха повдигали отново въпроса — дори при някоя от малкото им караници — тя без проблеми долови чувството, което бълбукаше под добре полираната му повърхност.

Той се съмняваше в нея…

И далеч не беше единственият…

Мике придърпа вестника от един от кухненските столове и запрелиства, докато стигне до правилната страница.

— Дават го във „Филмстаден Сьодер“, можем да хванем прожекцията в девет и да пием по бира след това…

Първоначалният ѝ импулс беше да каже не. Компютърът ѝ беше пълен с работа — неща, които наистина не можеха да чакат. Но късен филм и няколко бири може би щяха да подсилят илюзията, че връзката им продължаваше да работи. Може би дори щяха да накарат мозъка ѝ да прескочи обичайния кошмар и да ѝ помогнат да заспи по-лесно?

Или поне тя на това се надяваше.

— Добре, супер! Така ще направим — тя се помъчи да звучи, сякаш беше искрена. — Ще запазиш ли билети?

— Йеп!

Той се изправи, за да вземе лаптопа си, и тя се възползва от възможността да прочете писмото още веднъж.

Метална кутия дълбоко в подземно хранилище…

По някаква причина не можа да се сдържи да не изтръпне.

— Здрасти, името ми е Ребека Нормѐн, явно имам банков сейф при вас?

Тя подаде писмото заедно с шофьорската си книжка на мъжа зад гишето.

Намираше се в малка рецепция зад анонимна врата, непосредствено близо до площад „Сергел“. Трябва да я бе подминавала сигурно хиляда пъти, без да я забележи. Звънец, домофон, гише и един-единствен костюмиран мъж. Зад него — малко стълбище, водещо надолу към тъмна стоманена врата. Всичко изглеждаше съвсем безобидно, ако не се брояха дискретните сфери на охранителните камери по тавана. Пет броя от абсолютно същия вид като тези горе в участъка, което сигурно беше с три повече от необходимото. Всяка педя в помещението се заснемаше от два ъгъла.

— Трябва да използваш картата си…

— Извинявай?

— Картата за достъп… за да влезеш в хранилището трябва да прокараш картата си за достъп през четеца — поясни мъжът и посочи с палец към стоманената врата зад себе си.

— С нея се отваря и съответното отделение там долу. После използваш ключа, за да отвориш самия сейф. Нали имаш ключ?

Тя поклати глава.

— Нямам нито карта за достъп, нито ключ. Честно казано, дори не знаех, че имам сейф, преди да получа писмото ви. Надявах се, че ще можеш да ми обясниш малко повече… — тя кимна към листа хартия пред него.

— Разбирам. Един момент…

Той започна да трака по клавиатурата пред себе си и тя изведнъж забеляза малкия монитор, дискретно вграден в гишето на рецепцията.

Освен това, щом мъжът извъртя леко тялото си, тя забеляза още един дребен детайл. Над едната му лопатка се виждаше малка, но добре позната гънка, контурът на по-дебел плат под ризата и добре стоящото сако. Беше виждала тази извивка хиляди пъти на работа както на себе си, така и при други. Мъжът носеше бронежилетка. Дали беше и въоръжен?

Тя пристъпи внимателно крачка напред, след което се наведе бавно над гишето. Проследи с поглед ръба на сакото надолу към бедрата на мъжа.

— Този сейф за ценности има двама титуляри — гласът му я стресна и тя несъзнателно се поизправи.