Джон Кларксън - Гангстерски рап

Почти не продумаха на път към ателието. А когато пристигнаха, говориха за всичко друго, но не и за „Ню Лотс“. Стараеха се просто да бъдат милостиви един с друг.

Джъстин излизаше на дълги разходки с черния лабрадор на госпожа Макгъвърн. Старата дама понякога идваше да чисти — грижлива и внимателна в старанието си да не нарушава уединението им.

Когато се спуснеше нощта, Шоу си пийваше доста за разлика от Джъстин, след което се отдаваха на дълги и нежни ласки. Поради раните й, Шоу трябваше да бъде много нежен с нея, от което сексът ставаше някак по-наситен, по-чувствен, а удовлетворението — по-голямо.

Бяха оцелели. И използваха всяка възможност да си дарят взаимно удоволствие.

Болезнените отоци по кадифената иначе кожа на Джъстин късаха сърцето на Шоу, въпреки че чувствата му към нея преливаха отвъд всичко, което бе изпитвал някога.

Най-трудно му беше да понесе мисълта за онова, което бе преживяла. Особено в моментите, когато докосваше местата по нея, които все още я боляха. Тя потръпваше и нещо вътре в него започваше упорито да го души.

Самата мисъл за това, което беше изтърпяла, фактът, че занапред щеше да живее с кошмарите за Арчи Рейнолдс, го изпълваха с гняв и съжаление. Изглежда никога нямаше да се измъкне напълно от горчивата хватка на тези чувства, колкото и осезателно Джъстин да му напомняше, че все пак е жива и то благодарение на него.

В следващите дни те сякаш се опознаха и обикнаха наново. Шоу никога не си беше представял колко топлота и нежност има в нея. Дори в онези мигове, когато бяха заедно в Ню Йорк, когато се бяха намерили, работата и различията между тях някак ги разделяха. Сега, за първи път в живота му, една жена го караше да чувства, че тъкмо той е нейният избраник, а тя — неговата. Беше преминал през всичко това, за да я спечели, и сега близостта им беше заслужен подарък.

Той знаеше, че ще прекара остатъка от живота си с Джъстин. Тя щеше да е винаги до него и тази мисъл го изпълваше с благодарност. Приемаше нейната преданост като скъпа награда, но не споменаваше за това, от страх магията да не изчезне.

Времето минаваше бавно. Първата седмица им осигури възможност да свикнат с промяната.

Но по средата на втората Шоу намали уискито и започна да придружава Джъстин по време на разходките й. Един късен слънчев следобед те за пореден път поеха на разходка с Ели — лабрадора. Април на смъртния ужас беше отминал, прелял в спокоен и топъл май.

Отдалечиха се на около три километра от имението, по обрасла с трева пътека, минаваща през рядка горичка. Стигнаха до крайната си цел — малко езеро сред мочурлива ливада.

Седнаха на един дънер, с лице към водата. Джъстин погледна захождащото слънце, а Шоу неуловимите отблясъци по водната повърхност. Помисли си, че си заслужава да се опита да нарисува нещо толкова ефимерно като танцуващата по водата светлина. Езерото можеше да бъде километър дълбоко, но за Шоу животът беше тук, на повърхността, където можеше да улови играта на светлината. Слънчевите лъчи правеха всичко видимо и живо, въпреки че не проникваха и един сантиметър под повърхността.

Той изглеждаше спокоен, потънал в мислите си, но Джъстин наруши тишината.

— Говорих с баща ми.

Шоу само кимна, без да каже нищо. Разбираше, че няма нужда да настоява. И Джъстин не бе склонна да го принуждава. Но сам усещаше, че е време да поговорят.

— И какво те пита той?

— Ами, много неща. Но главно искаше да се увери, че съм добре.

— А ти какво му отговори?

— Казах му, че наистина съм добре. Или че скоро ще бъда.

— Аха.

— И за теб говорихме.

— Така ли?

— И за това, че благодарение на теб съм жива и се възстановявам.

Джъстин го погледна усмихнато.

Той осъзна, че може да гледа усмивката на Джъстин цял живот и всеки път когато я види, сърцето му да трепва.

— И той как го възприе?

— Е, не го приема като мен, но ти е благодарен.

— Ти ме обикна заради случилото се?

— Да, заради случилото се и заради онова, което ни предстои.

— Джъстин, не съм сигурен дали думата „любов“ дори отчасти се покрива с това, което изпитвам към теб.

— О?

— Да.

Шоу забеляза, че думите му й харесаха. Тя се огледа, уж търсейки кучето на госпожа Макгъвърн.

— Е, и какво предстои от тук нататък, Лойд?

— За нас двамата ли говориш?

— Не, за нас не се безпокоя. А какво ще правиш ти от тук нататък?

— Още не съм решил.

— Защо?

— Защото всичко се свежда до това да продължа да бъда ченге още около година, а не мога да си го представя дори за миг.