Ридли Пиърсън - Шанхайска афера

— Добре дошли в нашия екип, госпожице Чу! — каза Маргарт.

— При следващата ни среща — поясни Грейс — имайте предвид, че трябва да се държим така, сякаш се виждаме за пръв път. Може би ще ви уведомят лично за оплакването, което ще подам, но ще трябва да заявите, че не сте в настроение да се занимавате с моите претенции, така че на мен да ми се наложи да положа усилия, за да стигна до вас.

— Разбрано.

Тя се изправи и двамата отново се здрависаха. Той задържа ръката й миг по-дълго от приетото, но Грейс не направи опит да се отдръпне, а внимателно наклони глава на една страна. И за миг изражението й се промени.

— За мен беше чест да се запознаем, сър — заяви тя вместо довиждане и отстъпи крачка назад, а той успя да вдъхне аромата на парфюма й с дъх на сандалово дърво и канела.

Грейс се усмихна и изчака Дулич да й отвори вратата, преди да си тръгне.

16:05 часа

Бан Лунг, Камбоджа

Джон Нокс, целият изпохапан от комари и придружаван от местен водач и шофьор, бе прекарал последните девет дни в пътуване през джунглите на Камбоджа, за да купува сувенири. Багажното отделение на хъмвито 8 8 Високопроходима многоцелева колесна машина (от англ. High Mobility Multipurpose Wheeled Vehicle, HMMWV). — Б.пр. му бе претъпкано до тавана с племенни изделия — предимно ръчно издълбани каменни съдинки и предмети от кован бронз. Беше прекарал последните два дни в националния парк Вирачи, откъдето минаваше най-прекият път до Бан Лунг.

Нокс се огледа в страничното огледало на ленд роувъра и слезе от колата. Сапунът му бе свършил преди три дни и беше доста брадясал, а тъмните косъмчета по бузите му подчертаваха искрящо сините му очи. Косата му беше сплъстена, а ризата лепнеше по гърба му от пот и засъхнал прахоляк. Прокара език по зъбите си, за да ги почисти от остатъците от ядки и стафиди, които беше ял по пътя през последните осемдесет километра, и отпи глътка топла вода от пластмасова бутилка.

Шофьорът говореше малко тайвански и това се оказа единственият език, на който можеха да комуникират.

— Разтоварвам кола? — попита той.

— Първо си намери стая — отговори Нокс и му подаде тлъста пачка банкноти с ясното съзнание, че човекът щеше да предпочете да си ги запази и да спи в колата. — Довечера ще разтовариш всичко в моя хотел. На сутринта ще го изпратим.

Селото представляваше странна смесица от стари бетонени блокове и схлупени колиби, издигнати на колове. Нокс се насочи към верандата на малкия хотел и редицата столове, разположени под вентилаторите с витла от плат, които се въртяха мудно в горещия ден. Очите му срещнаха погледа на някакъв човек, седнал на единия от столовете, и напуканите му сухи устни се разтегнаха в болезнена усмивка. Дейвид Дулич вдигна за поздрав запотената си бутилка с бира и махна към празния стол до себе си.

— Виж ти каква среща! — възкликна Нокс, докато изкачваше няколкото стъпала до верандата.

— Изглеждаш като пребит — посрещна го Дулич, бившият сержант от армията, който в сегашния си цивилен живот ръководеше транспортната фирма, наела Джон Нокс да превозва някои доставки от Кувейт до Ирак. Толкова рисковани превози носеха около 80 000 долара на месец и Нокс беше спестявал повечето от тях, за да може да покрива разходите по лечението на брат си у дома.

Двамата мъже се здрависаха и дружески се потупаха по гърбовете. Дулич направи знак на сервитьора да донесе още две бири, докато Нокс го гледаше изпитателно.

— Какво да ти кажа… Наминавах наблизо — усмихна се Дулич.

— Аха, сигурно е така, сержант — отвърна Нокс.

— Исках пръв да огледам глинените саксии, плетените килимчета, дървените флейти или каквото там друго си отмъкнал от нищо неподозиращите местни жители.

— Само Томи знаеше, че ще идвам в Бан Лунг — заяви Нокс. — Виждам, че си се възползвал от информацията.

През целия си живот Нокс винаги бе защитавал брат си Томи и бе отблъсквал честите шеги по негов адрес. Изрази от рода на „не е най-схватливият“, „не е от най-интелигентните“ и други подобни често стигаха до ушите на Нокс и юмрукът му бе разбил не една и две физиономии заради тях.

Брат му имаше пристъпи на епилепсия, която можеше да бъде контролирана с лекарства, а освен това често страдаше от мигрена и имаше изразени трудности в ученето. При правилно наблюдение и подкрепа Томи можеше да работи като бизнес партньор на Нокс, а и момчето имаше забележителни умения в областта на математиката и компютрите. Често изумяваше околните с бързото си смятане и обработка на информацията, въпреки че бе социално незрял за възрастта си. Томи беше на тридесет и една. Братът на Нокс бе единствената абсолютна величина в живота му. Двамата бяха много близки и ги свързваха общият портфейл, кръвта и Skype.