Ридли Пиърсън - Шанхайска афера

— Не може на сериозно да смяташ, че ще успееш да го измъкнеш от болницата — недоверчиво го изгледа тя.

— А мога ли?

— Няма как да се грижим за него! Доколкото ми описа в какво състояние е…

— Недей да се спичаш толкова! — скара й се Нокс.

— Моля? — не го разбра тя.

Не й преведе фразата.

— По някое време ще разберат, че е американец. Зъбите му, пломбите — това ще го издаде. Ще му направят рентгенови снимки. Ще видят татуировките му. Има си начини… — заключи той.

— Сега трябва да се съсредоточим само върху Еди и господин Данър — настоя Грейс.

— Сержантът беше източникът за получаване на парите за откупа — каза Нокс и й предаде разговора им от рибния пазар, включително и това, че парите трябваше да се вземат от пристанище Гуанжу. Това вече нямаше как да се случи.

— Без Сержанта нямаме плащане на откупа…

— А има ли възможност сами да ги измъкнем оттам? — почуди се тя след кратък размисъл.

— Само ако можеше… — Нокс я погледна. Грейс изглеждаше изтощена, трябваше да поспи и определено и двамата да хапнат нещо.

— Добре. Нека все пак да напредваме стъпка по стъпка. Може би файловете на Лу са в дигиталната фоторамка. Навярно тези числа ще ни разкрият нещо, което не знаем — каза той, въпреки че вече не го вярваше. Изведнъж обаче прозря, че те можеха да са средството, което да ги доведе до края. — От самото начало гледаме на това по грешен начин — заяви той.

— Как така? — не разбра Грейс.

— Ами изглежда, всички искат да се доберат до счетоводните записи на Лу, нали?

— Да, може да се каже…

— Значи този, който ги притежава, ще има власт над останалите, нали така? А властта значи предимство.

— Числата винаги разкриват повече, отколкото очакваме — отвърна тя като истински съдебен експерт-счетоводител.

— Но пропускаш най-важното — възрази Нокс.

— И кое е то? — ядосано попита тя.

— Ще трябва да съберем отнякъде пари, за да платим откупа.

— Наясно съм с тази необходимост…

— В такъв случай може би разполагаме с нещо за продан — усмихна се Нокс.

Двадесет минути по-късно Нокс седеше на дивана пред пробната в един бутиков магазин за дрехи.

— Знаеш ли какво значи изразът „Не вземай пленници“? — попита я той, докато Грейс пробваше дрехи от другата страна на плътната завеса. Отдолу се виждаха само босите й крака. Дребната китайка — собственичка на магазина, беше в предната част и се занимаваше с клиент.

— Чувала съм го и преди — отвърна Грейс.

— Значи „довършвай всичко докрай“. Затова и двамата трябва да си сменим дрехите. Не можем да изглеждаме познати, в случай че някой от онези е отвън на улицата.

— Полицията ли? — попита тя.

— Не знаем кои са. Може да са от Държавна сигурност. Или пък някакви наети биячи… — предположи Нокс.

Грейс отмести завеската настрана и застана пред него, облечена в сив официален костюм на съвсем тънко черно райе и ефектна бяла риза, разкопчана достатъчно дълбоко, че да показва красивото й деколте. Имаше вид на по-възрастна, отколкото бе в действителност. Беше завързала тънко шалче около врата си и изглеждаше много добре, дори леко перверзно, помисли си Нокс.

— Откъде знаеш, че мъжете, които ни нападнаха, не са ни преследвали заради жената, с която преспа? — попита го прямо тя.

И двамата знаеха, че проявеното от Грейс невнимание бе довело хората на Йонг Ченг до задната алея, но той си замълча.

— Откъде знаеш, че Еди не е бил рекетьор? — попита Нокс. — И че не е изнудвал някоя голяма клечка в Пекин, която му е пратила монголците, за да го ликвидират?

Лицето й отново се показа иззад завесата. Погледна го, а в очите й се четеше едновременно разочарование и раздразнение, примесени с нещо, което можеше да определи само като любопитство.

— Не и Еди — изрече строго тя.

Навел глава, Нокс седеше в инвалидната количка, с одеяло, покриващо коленете му. Носеше широкопола тръстикова шапка и синя роба без яка, с каквито ходеха повечето възрастни хора. Седеше приведен и не обръщаше внимание на дъжда. По улиците на Шанхай рядко се виждаха инвалидни колички и където и да държаха възрастните хора и тези с увреждания, то определено не беше по претъпканите тротоари. Но Нокс напълно отговаряше на външния вид на тези, които рядко можеха да бъдат видени навън — стар, съсухрен, приел невъзвратимостта на изминалите години.

Возеше го жена с хубава фигура и обувки на високи токчета; по облеклото си личеше, че явно беше служителка в офис. С едната си ръка тя буташе количката, а с другата се предпазваше от дъжда, вдигнала дамската чанта над главата си.