Ридли Пиърсън - Шанхайска афера

— Съгласен съм — отвърна Нокс.

— Ще се срещнем след един час — каза тя. — Нека да е пред градския магазин на улица „Шанкси“.

— Вземи тези неща с теб — каза той, сочейки счетоводните документи на фирмата си. — Ще ми се да ги прегледаш.

— Както кажеш — отвърна тя и започна да събира листовете.

15:15 часа

квартал Хуанпу

Шанхай

Преобличането на Грейс й осигури прикритието, от което се нуждаеше, за да напусне сградата, незабелязана от преследвача си. За да се увери в успеха си, без да бърза, тя тръгна пеша по булевард „Хуахай“ и сви по улица „Шанкси“, а след това се забави пет минути в огромния супермаркет в един подлез, преди отново да се появи на улицата.

Точно в уговореното време Нокс се приближи и спря до нея, яхнал скутер, който явно бе виждал и по-добри времена. Грейс взе каската, която той й подаде, и се качи зад него. Под прикритието на каските двамата можеха да се придвижват съвсем дискретно.

— Откраднал ли си го? — попита Грейс.

— Назаем е. Даде ми го приятелка на една приятелка — отвърна Нокс на шанхайски. — Не се притеснявай.

Скутерът беше собственост на счетоводителката на Фей, която му го беше отстъпила временно срещу сума, която на Нокс му се струваше смешно малка, но за жената бе цяло състояние. Сега той можеше да го задържи за колкото време му трябваше.

— Добра приятелка ли? — учуди се Грейс.

— Няма за какво да се правиш на изненадана…

Пътните платна за автомобили бяха задръстени, но на алеята за велосипеди и мотопеди движението беше нормално. Спряха на светофар, а Нокс вдигна визьора на каската си и се обърна към Грейс:

— Преговори ли това, което трябва да кажеш? — попита той и добави: — Не трябва да се сблъскваме с вдигнати вежди.

— С какви вежди? — не разбра Грейс.

— С подозрение.

— Да не мислиш, че съм чак толкова неспособна? — засегна се тя.

— Ами малко попрекали в апартамента на Лу с това огледало на тавана — припомни й той.

— Като единствени деца в семейството, в някои отношения китайците сме привилегировани, дори бих казала глезени. Получаваме веднага това, което искаме. Агентката би очаквала подобни капризи от такова момиче, все пак бях в ролята на любовница на wai guo ren. От сега нататък остави китайските порядки на мен, става ли? Знам какво правя.

Бавнодвижещият се поток от превозни средства се плъзна напред. Нокс гледаше скутерът да не изостава. Десет минути по-късно той я свали на тротоара.

— Набери ме. Веднага. Трябва да направим връзка — каза той.

Грейс набра номера му и преметна белия кабел на слушалките около врата си. Щеше да й трябва само микрофонът им. След това тръгна по тротоара към паркираните наблизо моторни скутери и електрически велосипеди, носещи оранжеви кутии с надпис „Шерпа“, монтирани зад седалките.

— Ако не ме чуваш — каза тя, а Нокс я чуваше силно и ясно, — в момента не можем да направим нищо по въпроса.

Спря се пред необозначен офис, чиято сивкава витрина бе изцапана от дъжда.

Нокс остана да я чака наблизо.

— Ni hao 12 12 Здравейте (кит.). — Б.пр. — чу я да поздравява той.

— Ni hao — долетя вял мъжки глас.

Говорейки на много бърз шанхайски диалект, Грейс помоли управителя на офиса да й помогне да поправи една грешка. Тя заяви, че неволно е върнала по-малко пари на един от шофьорите му и не искала мъжът да си има проблеми. Връзката по телефона предлагаше достатъчна яснота на разговора и Нокс я чу как четеше на глас от някаква касова бележка.

Управителят й благодари и предложи да приеме парите вместо шофьора. Грейс се извини, както бе прието, изтъквайки колко е виновна, но настоя сама да плати на шофьора.

— Опасявам се обаче, че това няма да бъде възможно — отвърна управителят, говорейки малко по-бавно. — Много съжалявам да го кажа, но с Лин Ки се случи нещастие.

— Болен ли е? — попита Грейс и добави: — Може би ще се поободри, ако получи малко пари.

— За съжаление му се случи инцидент — отвърна управителят. — Ранен е, има много счупени кости. Лош късмет.

— Разбирам — отвърна Грейс.

— Ще бъдете ли така добра да ми позволите да му предам за вашата щедрост? — каза управителят, но в гласа му се четеше по-скоро настояване, отколкото въпрос. Търпението му явно се изчерпваше.

— Много бих искала да се извиня лично.

— Не е възможно.

— Мисля, че вчера го видях да минава по улица „Нанджин Лу“ и тогава се сетих за дълга си, разбирате ли? — настоя отново Грейс.