Ридли Пиърсън - Шанхайска афера

Шен Деши бе седнал срещу него с гипсирана ръка, обездвижена със слинг през врата, и с превързана глава с обръсната на места коса, под която се виждаха шевове. Инспекторът се опитваше да изглежда уверен, докато се взираше в очите на човека от отсрещната страна на бюрото.

— Е? — попита подполковникът на шанхайски. — Щях да те накарам да повториш отново всичко това, но не искам да го чувам пак. Ако американците настояват да повдигнат обвинение срещу теб…

— Да, разбирам — отвърна Деши.

— Как така си го взел на прицел? — продължи да разпитва подполковникът.

Шен замълча. Челото и горната му устна бяха плувнали в пот — сигурен знак, че изпитваше слабост. Подполковникът можеше да му скъса топките, ако поискаше.

— Ти трябваше да запазиш доказателствата за евентуално замърсяване на района и да прикриеш останалото, преди въпросът да се е разчул — смъмри го началникът.

Шен Деши потъна още повече в стола си.

— А вместо това си се натресъл право в ръцете на американците, които всеки момент може да отправят официално запитване и да потърсят отговорност. Ако исках подобен род внимание, щях да съм наел фирма за връзки с обществеността! — извика подполковникът.

Шен се окопити и се опита да откупи спасението си от ситуацията.

— Разполагам с някои доказателства, които навеждат към обвинение срещу американския видеооператор. Имам камерата му.

— Защо не си я унищожил, глупако?

— Разбира се, както желаете — съгласи се Деши.

— Тя е последното нещо, което ни трябва в момента.

— Има и още нещо — отвърна Шен Деши в опит да разкрие картите си докрай.

— Обясни.

— Сто хиляди щатски долара — каза той. — И още триста хиляди юана.

Погледът на подполковника светна като очите на хартиен дракон по време на годишния фестивал. Той намигна на служителя си и с дебелия си показалец разтърка месестата си горна устна.

— И какво предлагаш? — попита той и отвори едно чекмедже на бюрото си, за да си запали цигара. Намери и някакво шоколадче, от което си отчупи парче и го пъхна между мазните си устни. Димът излизаше от устата му, докато дъвчеше и пушеше едновременно. — Моля, майоре, продължете — подкани го той.

— Пенсионирах се миналата седмица. Ако бъде отправено някакво запитване — каза Деши, — може да посочите, че съм действал на своя глава.

— И аз си мислех за нещо такова — отвърна подполковникът. — Ще подготвя документите. Покрий се за ден-два. Ще те обявя за издирване в следващите четиридесет и осем до седемдесет и два часа — достатъчно дълго, за да изглежда така, сякаш полагаме усилия да те намерим.

— Както желаете — кимна Шен Деши.

— Това ще бъде добре за нас — продължи подполковникът.

— Така е — съгласи се Шен, който от цялото изречение чу само думата „нас“.

— Лоялността ти никога не е била поставяна под въпрос — добави началникът.

— Благодаря ви, господин подполковник — отвърна Шен Деши и преглътна сухо.

— А доказателствата?

— Съдържанието на пътната чанта не е докладвано. Дойдох директно при вас, както вие ме посъветвахте. Следователно това не е записано никъде — отвърна Шен Деши.

— Не искаме подобни доказателства да излизат черно на бяло! Ще настане голяма бъркотия! — прекъсна го началникът и издиша голям облак дим.

— Точно така, сър.

— Значи несъмнено трябва да решим какво да правим с тези тъй наречени „доказателства“ — продължи подполковникът.

— Несъмнено — съгласи се Деши.

Той искаше Шен да предложи съюз, никога не би го предложил сам.

— Бих могъл да предам средствата на Народната въоръжена полиция — каза Шен.

— Това е едната възможност.

— Или пък да се опитам да ги върна на тези, които са ги дали — продължи инспекторът.

— Откупът за отвличането ли? Несъмнено е осигурен от някоя западна застрахователна компания, едва ли ще им липсва — отвърна подполковникът.

— Да, и на мен ми хрумна същото… — съгласи се Шен Деши.

— Трябва да има и друго решение — наблегна подполковникът на последните две думи, а крайчецът на фаса му се показа между мазните му устни, изцапан с шоколад. — Е? — подкани той, окуражавайки подчинения си да говори.

— Хрумна ми и колко добра работа биха свършили тези средства на някои училища или на жертвите от земетресения и наводнения — продължи да увърта Шен, — но, разбира се, те не могат да излязат директно от Министерството.

— По дяволите! — изруга началникът му.

— Но ако са от името на частни лица, това вече е друго нещо — заключи Деши.