Ридли Пиърсън - Шанхайска афера

— Ами не е невъзможно, откакто провъзгласиха Чунмин Сити за седмия по големина град. Несъмнено подобни влиятелни хора вече често посещават града ни.

Преди петнадесет години партийните власти бяха набелязали седем града, всичките в околностите на Шанхай, които трябваше да се свържат с града. Щяха да се изградят железници и магистрали, и да се увеличи търговията с тях, а по-късно щяха да станат квартали на мегаполиса. Чунмин Сити бе последният район, който според главния план трябваше да бъде развит.

— Важно е да разберем кой е бил човекът, когото Еди е проследил на онази среща.

— Разбира се, ти си попитала самия Еди, нали? — каза Джиан.

— За него той е бил само едно лице. Не го е познавал — отвърна тя и се поколеба. — Знай, че един човешки живот зависи от тази информация. Животът на човека, който ми помогна да извоюваме свободата на Еди. Той е мой пряк началник.

Джиан Лу тежко си пое дъх. Очите му се впиха в нея и тя се почувства отмаляла като цвете, оставено на слънце, но миг по-късно той отклони погледа си, опитвайки се да се съсредоточи и да разсъждава.

— Строителство, така ли? — замислено повтори той. — Доста такива проекти се планират в момента.

— Това трябва да е нещо голямо. Много голямо. Нещо, което да си струва измама и предателство, както и ожесточена конкуренция между най-силните в бранша.

— Хотел, офис сграда? Какво? — замисли се Джиан Лу.

— По-голямо трябва да е. Може би е свързано с ландшафтите. Става въпрос за нещо, което би струвало десетки милиарди юани.

— Десетки милиарди! — удиви се той.

— Възможно ли е да поразпиташ наоколо? Трябва ми нещо, за което да се заловя, и то бързо. Искам да знам какви проекти биха могли да привлекат вниманието на чуждестранни строителни компании…

— Чуждестранни ли?

— Имам сигурни доказателства в тази насока — увери го тя.

— Ти спаси брат ми. Ще направя всичко, което е по силите ми — обеща Джиан Лу.

— Ала не искам да поемаш никакви рискове. Тези хора… Предполагаме, че са замесени в много сериозни престъпления — предупреди го тя.

— Вие ли?

— Аз и колегата ми — уточни Грейс.

— Все още ли си сгодена? — попита изведнъж той, а думите сякаш сами избягаха от устата му. В погледа му си личеше, че ако можеше, би върнал въпроса си обратно.

— Да — отговори тя и наведе глава.

— И този човек те чака цели шест години?

— Да. И ако трябва, ще чака още шестдесет.

— Засрамваш родителите си — укори я той.

— Така е.

— И защо?

— Точно ти ли ми задаваш този въпрос? — смръщи се Грейс, ала той отклони погледа си встрани.

— Ще поразпитам тук-там — обеща. — Животът на брат ми е дълг, който никога няма да мога да ти изплатя.

— Между нас няма дългове — каза Грейс, — само миналото ни.

Той замълча. Тя беше прекрачила границата.

— Как да се свържа с теб? — попита Джиан Лу.

Грейс му написа номера от айфона на Нокс.

— Не трябва да ми звъниш от твоя телефон. Купи си нова SIM карта, преди да ми се обадиш, така е най-безопасно — предупреди го тя.

Той кимна разбиращо.

— Загазила ли си?

— Просто вземам мерки. Ти също трябва да го направиш.

— Но все пак си дошла дотук на свой риск — досети се той.

— Страхувам се, че в момента и двамата сме изложени на риск. Действията ти трябва да бъдат изключително дискретни, Джиан. Трябва много да внимаваш. Не се доверявай на никого.

— А полицията?

— Дори и на тях.

— Можеш да останеш тук — предложи й той. — С мен.

При тези думи сърцето й едва не се пръсна от вълнение.

— Много мило от твоя страна, но за съжаление не става. Мнозина знаят за нас… Ако започнат да разпитват, ще ме търсят първо тук…

— Това лошо ли е?

— Страхувам се, че е опасно. Ако някой те попита, трябва много да внимаваш, Джиан. Недей да отричаш, че съм идвала. Кажи им, че си ме отпратил. Обясни им, че съм дошла от любов, а не по работа, и че си ми показал пътя…

— Никога не бих го направил! — възропта той.

— Не трябва по никакъв начин да привличаш вниманието им.

— Имам много доверени хора тук и доста приятели — каза той.

— Сигурна съм в това — отвърна Грейс, а в очите й напираха сълзи. — А сега трябва да си ходя…

— Дори не докосна чая си.

Тя протегна ръка и я сложи нежно върху неговата.

— И теб не съм докоснала.

Той не каза нищо, но позволи на ръката й да се задържи дълго. След малко обаче я отстрани внимателно и се облегна на стола си.

— Ако въобще съществува подобен огромен проект — каза той, — едва ли ще е повече от един. Ще го проверя.