Ридли Пиърсън - Шанхайска афера

Той разсъждаваше трескаво. Нещата не се връзваха. Отчаянието, раняването, рисковете… А се оказа, че Лу се беше отвлякъл сам. Нокс все още кипеше от гняв и искаше да го смаже. Помисли си за Грейс. Чудеше се какво ли щеше да последва и предусещаше отговора: Дулич. Нямаше как да остави Дулич.

— Опаковай всичко обратно в чантата! — нареди Нокс на Данър. — Парите идват с нас.

17:07 часа

квартал Хуанпу

Вдясно от третия вход към метростанцията на улица „Нанджинг Лу“ имаше огромна метална врата, облепена с плакати на музикални банди и реклами на американски производители на китари и микрофони, и постери на местни рок групи. Входът не беше обозначен по никакъв начин, но мястото бе открито и лесно за наблюдение.

Грейс почука и отвътре й отвори плешив мъж на средна възраст с проницателен поглед. Иззад него долиташе приглушена какофония от хеви метъл и рокендрол, изпълнявани крайно фалшиво. Мъжът я разпозна — беше я виждал и по-рано, когато двамата с Нокс бяха наемали стая за репетиции. Той отвори тежката метална врата и я пусна да влезе в тесния коридор със спускащо се надолу стълбище.

Грейс се озова на осемнадесет метра под земята, в широк коридор, който водеше към редица врати, окачени на масивни панти. Светлината от луминесцентните лампи над главата й примигваше в такт с пулсиращите музикални звуци, идващи иззад вратите. Свиреха не една, а поне три различни групи, и то едновременно.

Намираше се в едно от дузината бомбени убежища, построени от Мао, за да приютят населението на града и армията му при военно нападение над Шанхай. Спомените от японската окупация и убийствата по време на военния режим така и не бяха заглъхнали, те никога нямаше да напуснат съзнанието на китайците. В момента част от бункерите бяха превърнати в музеи, а други, като този, бяха станали жертва на комерсиализацията, превръщайки се в места за репетиции на бъдещи рок звезди.

Грейс стигна до бункер 4 и отвори още една метална врата; влезе и я прихлопна след себе си. Стаята миришеше лошо на пот, цигарен дим и пица. По сивите циментови стени бе залепена изолационна пяна, а по пода си личаха останките от стар мокет. От стените стърчаха кабели и контакти, а от тавана висяха две бледи луминесцентни лампи.

„Докъде съм стигнала“, помисли си тя — да се крие под земята като някакво животно. Бе принудена да лъже и да дава подкупи, за да се добере до тази тясна стая, и всичко това заради многото други лъжи и подкупи. „Злото ражда само зло“, спомни си поговорката тя. Изведнъж усети как я обзема смесица от чувства — мъка, гняв, ярост… Шок от натрупания по време на неуспешната акция адреналин и безсилие от факта, че бе обиколила половината град с пътна чанта, натъпкана с вестници. Как ли щеше това да се отрази на Нокс и на неговите усилия да освободи заложниците?

Мокра и разтреперана, Грейс погледна към затворената врата и за миг се зачуди дали Нокс щеше да дойде, или това, че бе изгубила парите, означаваше, че изцяло е провалила мисията!

17:26 часа

Нокс заведе Лу и Данър при подземните зали за репетиции, където Грейс трябваше да се погрижи за Данър, докато наблюдава внимателно и предателя Едуард Лу.

Грейс и Нокс си размениха само няколко думи. Погледът, с който тя го посрещна, когато пристигна пред вратата на бункера, му каза всичко — Грейс знаеше за Едуард… Нокс остана изумен от този факт. Не можеше да си обясни откъде бе разбрала, но съвсем ясно видя, че не се изненада при вида на вързаните ръце на Лу, а и самата тя го сграбчи грубо за раменете и го завлече в помещението.

— За това по-късно… — каза Нокс, потупвайки пътната чанта, в която имаше сто хиляди долара.

— Къде отиваш? — извика тя след него.

— Ако държиш девет десети от нещо, то е твое — отвърна той и излезе.

Нокс влезе в мюсюлманския квартал, облечен в светлосин гащеризон, каквито носеха градските метачи и събирачите на смет. Носеше пътна чанта „Найк“, а лицето му беше умело скрито от козирката на ниско нахлупената шапка и от безличната бяла стерилна маска, каквато мнозина носеха, за да се предпазват от градския прахоляк и смог.

Само пътната чанта изглеждаше някак не на място, преметната през рамото на уличен метач, но все пак беше началото на почивните дни около Националния празник и никой не обръщаше внимание на такива детайли…

На път за апартамента на монголеца прекоси тясната и разкаляна от дъжда уличка. Все още предстоеше тайфунът да се разрази с пълна сила. Много по-малко се тревожеше за монголеца, отколкото за полицията или за другите, на които вероятно Козловски вече го беше предал, тъй като знаеше, че всеки момент можеше да се озове под гумите на някой автобус — ей така, в знак на отмъщение…