Том Кланси - Мрежата

А някои дори искаха веществено доказателство, че поръчката е изпълнена (я ухо, я пръст…). Имаше ги всякакви.

Добрите наемни убийци ликвидираха жертвата и се омитаха.

Но истинското предизвикателство беше да изпипаш нещата така, че на никой и през ум да не му мине, че е било извършено убийство. Единствено такова нещо би й донесло удовлетворение. Не беше получила никакви специални инструкции във връзка с това убийство и притежаваше неограничената свобода да го замисли по най-добрия начин. Можеше, да речем, да прилича на самоубийство, кой знае… Във всеки случай, щеше да е извършено безупречно.

Както винаги.

Сряда, 22.09.2010, 09:00

Вашингтон

Удари звънецът и Тайрън Хауард се присъедини към шумната тълпа ученици, изпълнили коридорите на гимназията. Пред очите му Шон Хюз, як негодник с врат на бик, блъсна едно момче изотзад. Момчето залитна и удари главата си в шкафовете. После се обърна и понечи да каже нещо, но като видя кой е насреща му, се отказа от тази идея.

Много правилно решение.

Самият Тайрън съзнателно забави ход, за да избегне срещата с Шон. Това приятелче беше цяла планина — с яки рамене и пилешки мозък. Беше повтарял два класа, независимо от летните курсове и частните учители, които родителите му намираха. По отношение на учението беше безнадежден случай, затова пък беше взел страха на съучениците си и на никой и през ум не би му минало да му се подиграва. Раздаваше ритници наляво и надясно и си беше спечелил прякор „Бронтозавъра“, въпреки че никой не би посмял да го нарече така в лицето.

— Бронтозавъра пак се е развихрил, а, Тай?

Тайрън се озърна и видя дребничкия Джими Джо. Джеймс Джоузеф Хатфийлд имаше млечнобяла, почти прозрачна кожа и носеше очила с дебели стъкла. Беше един от най-добрите компютърни „специалисти“ в гимназията и най-добрият приятел на тринайсетгодишния Тайрън.

— Охо, здрасти, Джими! Какво ново из мрежата?

— Какво ли не… — ухили се Джими. — А при теб какво ново, Тай?

— Знаеш ли, говорих с Джей Гридли. Той… има нужда от нашата помощ.

— От нашата помощ? Хайде бе!

— Без майтап. Някой се намесва в програмите и им създава много проблеми…

— Нищо ново под слънцето, братле.

— Не, казвам ти, този път нещата са сериозни. Търсят онова приятелче под дърво и камък…

— Хм — поклати глава Джими. — Ако Джей Гридли не може да се добере до него, право да ти кажа, не знам кой би могъл…

Тайрън замълча. Приятелят му имаше право.

— Е, не знам… Джей смята, че можем да му бъдем полезни… Току-виж се натъкнем на нещо.

— Добре де. Мога да проверя тук-таме… Да се поразровя… Имам връзка с едни приятелчета в Кибердържавата — компютрите им са страшно мощни. Ти не си ли мислил да се включиш в Кибердържавата?

— И да съм мислил, само си представям физиономията на баща ми, ако разбере…

— А, той и моят старец вдига пара, но местенцето си го бива… Както впрочем и идеята да работим съвместно с Джей Гридли.

— Знаех си, че… — разпалено започна Тайрън, полуизвърнат към приятеля си, но изведнъж се удари в някаква стена. О, не! Само това не! Пред него стоеше, заплашително изправен, Бронтозавъра.

— Къде зяпаш, мухльо!?

Тайрън стреснато отстъпи назад. Беше го загазил.

— Съжалявам, братле. — Беше съвсем искрен, но не вярваше да му се размине.

— О, значи съжаляваме… — процеди Бронтозавъра. — Белята ли си търсиш или какво?

Но в този миг покрай тях премина Беладона Райт, разпръсквайки ухание на неустоим парфюм.

Бронтозавъра изведнъж загуби и ума и дума и се загледа след нея. А наистина имаше какво да бъде видяно — късата поличка на Бела разкриваше достатъчно, направо да ти се замае главата. Тя беше най-хубавото момиче в гимназията — нямаше две мнения по въпроса. Динозавъра се влачеше след нея с изплезен език като кученце, но нямаше никакви шансове. Бела ходеше „сериозно“ с един още по-нагъл тип — Ле Мот Менгемето — капитан на отбора по борба. Бронтозавърът не можеше да стъпи на малкия му пръст. Когато веднъж Тео Хатчър се правеше на мъж и закачи нещо Бела, Ле Мот едва не го потроши — шест седмици след това Тео ходеше с гипсирана ръка. Бррр.

Междувременно Джими Джо хвана ръката на Тайрън и го задърпа.

— Ти докога смяташ да висиш тук? Имаме по-важна работа.

Този път му се размина. Направо не беше за вярване, че Бронтозавъра го остави да се измъкне. Но рано или късно пътищата им отново щяха да се пресекат и тогава…

Сряда, 22.09.2010, 06:00