Том Кланси - Мрежата

Хауард се канеше да намъкне работния гащеризон на пазача, който все още лежеше в безсъзнание, и да застане да пази на входа, но Фернандес го възпря с уместната забележка, че би могъл да заблуди само някой далтонист…

— Е, добре де, пак ти печелиш… — въздъхна Хауард. — Между другото, с какво фрасна така здраво това приятелче?

— В кутията имаше торбичка с олово, сър, нищо особено — ухили се Фернандес. — Понякога и допотопните средства вършат работа.

И така, в края на краищата Фернандес навлече гащеризона на зашеметения пазач и остана в сянката зад тежката метална врата, а останалите се изпокриха, така че ако някой погледнеше отгоре, щеше да види само фигурата на пазача.

Самият Хауард се сниши зад купчина дървени щайги, откъдето през един процеп можеше да наблюдава основата на стълбите. Откъм щайгите го лъхна мирис на дървесина и смазочно масло. Потеше се от нервно напрежение.

Когато терористите слезеха долу, хората му щяха да изскочат от прикритията си. Нямаше да им дадат време да се окопитят, а ако някой посегнеше към оръжието, щеше да съжалява. Колкото по-бързо осъзнаеха, че всяка съпротива е безсмислена, толкова по-добре.

Отгоре се чуха гласове и стъпки. Започваше се. Хауард си пое дълбоко дъх.

„Е, Джон, само да не оплескаш нещата…“

Вторник, 21.09.2010, 00:53

Сан Диего

Ружьо се изправи в леглото. Сърцето му биеше учестено. Беше се облял в пот въпреки климатичната инсталация на хотела, а чаршафите му бяха целите омотани.

Срита завивките надолу и се изправи. Стаята беше тъмна, само изпод вратата на банята се процеждаше светлина. Ружьо зашляпа натам, почесвайки косматите си гърди. Винаги оставяше лампата в банята запалена — не от страх от тъмнината, а по-скоро от необходимост. Нощните кошмари го будеха често в непознати хотелски стаи и му беше трудно да се ориентира. Така че това беше една от придобитите по време на чергарския живот привички.

От огледалата в банята го наблюдаваше стегнат, мускулест мъж на средна възраст, малко посъстарен за годините си може би, с тук-таме прошарени коси, подстригани съвсем късо — по войнишки. Наблюдаваше го с уморения, непроницаем поглед на човек без илюзии, станал свидетел на не една смърт. Самият той беше свикнал да убива хладнокръвно, без излишна жестокост — не ги оставяше да се мъчат, както Господ беше оставил Анна…

Някога, когато тя беше жива, всичко му се струваше толкова просто — не го измъчваха горчиви мисли, не го разкъсваха съмнения. Анна беше тази, която си задаваше въпроси и търсеше отговора им. Правеше го и заради двамата. А на него му беше достатъчно само да я гледа, да я слуша и да кима усмихнат, за да живее с усещането, че в този свят всичко си е на мястото… Каква заблуда. Защото след смъртта й всичко изведнъж се срути и той се оказа затрупан от развалините. Затвори се в себе си, не искаше да вижда, нито да чува нищо, не искаше да мисли. Животът му се свеждаше само до задоволяване на най-елементарните нужди, и то, по навик. Едва след време, когато раната бавно започна да заздравява, на нейно място се появи пустотата и Ружьо почувства нужда да се заеме с нещо, но единственото, което умееше да прави, беше да убива. Вършеше го все така професионално, но вече напълно механично. Дори не изпитваше удовлетворение от добре свършената работа. И щеше да продължи да го прави, докато самият той не си намереше майстора.

Свърши си работата и се върна в леглото. Известно време полежа със затворени очи, но сънят не идваше. Най-после стана и запали лампата. Протегна се, седна на пода и започна да прави коремни преси. Направи сто и мина на лицеви опори. Редуваше ги така, докато капна и не можеше да помръдне нито едно мускулче. Понякога това помагаше — умората го надвиваше и заспиваше като пън. Ако имаше късмет.

Ако не — лежеше капнал, изтощен, но буден. Това все пак беше по-добре от кошмарите. Но пак си беше истинско мъчение.

Вторник, 21.09.2010, 11:54

Киев

— Хайде! — прозвуча командата на Хауард в предавателя и самият той пристъпи напред с изваден автомат.

— Никой да не мърда! — извика той на украински.

За миг терористите, току-що слезли по стълбата, замръзнаха на местата си. Изведнъж се бяха озовали обкръжени от цял отряд въоръжени мъже.

Първият, който осъзна ситуацията, изруга и посегна към пистолета си. Не биваше да го прави — един от хората на Хауард незабавно натисна спусъка.

И тогава настъпи суматоха… Повечето от терористите, прекалено стреснати, за да помислят, също се опитаха да извадят оръжията си. Само един измежду тях осъзна цялата обреченост на подобна стъпка и отчаяно се развика: „Не! Не!“. Твърде късно.