Джейк се приближи до сводестия прозорец и седна на ръба на бюрото. Във вътрешния двор се издигаше бронзова фигура на мъж. В далечината се виждаха двата дяволски рога на несъвместимата с околния пейзаж сграда „Улфсън“. Погледът й се спря на списъка с книги, залепен на стъклото на прозореца, и после — на купчината томчета от класиката на „Пенгуин“.
Беше странно, че нещо толкова невинно и обикновено като класиката на „Пенгуин“ може да възбуди подозрението й. Това беше абсурдно. Имаше привкуса на нещо нереално. Но макар да знаеше, че е нелепо, Джейк разгледа заглавията и авторите — „Лунният камък“ от Уилки Колинс, „Сатанински строфи“ от Салман Рушди, „Завъртването на винта“ от Хенри Джеймс, „Страх и треперене“ от Сьорен Киркегор и „Последните дни на Сократ“ от Платон. „Чисто съвпадение“ — помисли Джейк. Същото се отнасяше и за редицата книги от Витгенщайн, поставени на полицата над камината и за сложената в рамка негова фотография, окачена над тях. На същата стена имаше и плакат от филма „Големият сън“. Надписът отгоре гласеше: „Екранът на насилието е развлечението на всички времена. Богарт и Бейби преживяват невероятни вълнения по време на хладнокръвно престъпление“. Но нали почти всички млади хора отрупваха стените на стаите си с подобни плакати?
Професор Ланг бе споменал, че Витгенщайн се е интересувал от американския детективски жанр.
Но какво по-естествено от това един студент, обитаващ стаите на Витгенщайн в Тринити Колидж, също да се интересува от него? И като всеки млад човек — от криминална литература?
Пък и при дадените обстоятелства имаше ли нещо по-естествено от това, че самата Джейк проявяваше интерес към някой, изпитващ духовно сходство с Витгенщайн?
Джеймсън Ланг наистина бе пропуснал една от най-съществените разлики между философа и детектива. За детектива нищо само по себе си не е истина, и толкова. Угарката от цигара не е угарка, а следа, улика или загадка, очакваща да я свържат с нещо друго. В този аспект от работата й имаше много повече семиология, отколкото философия.
Връзката между нещата. Да знаеш наистина нещо означава само да познаваш връзката между нещата. Като психолог, Джейк трябваше да свързва миналото с настоящето и оттам да извлича ясно решение.
Разбира се, понякога връзките й се изплъзваха — тогава, когато свързваше „нищото с нищо“, щом нещо не можеше да бъде опознато.
И после само оставаше да подреди нещата.
Да подреди. Никой детектив не обичаше този глагол. Той имаше привкуса на корупция и на нехайност, на прикриване на някои връзки и изтъкване на други. Всичко това беше твърде активно и предумишлено.
„Но животът е труден“ — помисли Джейк и за всеки случай записа името на студента.
Тази сутрин, след като сънувах баща си, се събудих с думата „Шекспир“ на уста.
Часовникът на телевизора бръмчеше силно. Това продължи трийсет секунди. В същото време телевизорът се включи и започна да предава утринна аеробика. Часът беше седем и петнайсет — по това време стават чиновниците. Бях работил предишния ден, неделя, и макар че понеделникът ми беше свободен, не исках да пропусна физическото раздвижване. Затова измъкнах тялото си от леглото и грабнах мръсната фланелка и шортите, които бяха преметнати на стола.
Музиката започна и след силен пристъп на кашлица заех позиция пред екрана, на който вече се бе появил образът на сравнително млада жена — мършава, но мускулеста, облечена в искрящо зелено трико. Тя започна да подскача на място в такт с музиката, повдигайки бедрата си до гърдите.
„Хайде сега — целомъдрено се ухили тя, — да раздвижим мускулите и да поработим с белите дробове. Едно, две, три, четири…“
Направих всичко възможно да спазвам ритъма.
„Не забравяйте, че ви гледам — пошегува се жената. — Така че не лъжете. Едно, две…“
Ритмичните движения на упражнението започнаха да изтласкват някои спомени от съня ми. Всъщност това не беше обикновен сън, а истински спомен от ранното ми детство и за моя баща. Докато подскачах механично, се опитах да го задържа поне за известно време. Беше изключително трудно и след няколко минути споменът изчезна, избледня като къс фотографска хартия, обработен с неподходящ химикал. Никакво подскачане не можа да го върне.
„Отпуснете се — каза инструкторката. — Вдишвайте, издишвайте. Следват реклами, после прогнозата за времето.“
Отпуснах се на стола в спалнята. Но макар да бях свършил с физическите упражнения за деня, оставаше умствената подготовка. Винаги използвам сутрешната двуминутна пауза за реклами като идеална възможност за терапевтичен период за натрупване на омраза. Адски ненавиждам да ме поучават и намирам, че рекламите изкарват на бял свят най-лошото у мен. И така, в продължение на две минути аз викам и крещя най-различни обидни думи срещу телевизионните реклами, чиито трийсетсекундни послания изпълват екрана. За щастие, апартаментите над мен и под мен вече не са обитаеми.
Читать дальше