Филип Кер - Философско разследване

Главата на Чен отново клюмна.

— Попитайте го дали е загатнал нещо за самоличността си — каза Джейк. — Какво работи, къде пие, такива неща.

— Слушай, Тони — рече доктор Клибъри, — каза ли Витгенщайн нещо за себе си? Какво работи, къде живее?

Чен поклати глава.

— Само каза, че не се интересувал от себе си.

— Дрехите — подсказа Джейк. — Как е бил облечен?

— Тони, можеш ли да ни кажеш как е облечен?

— Вълнено спортно сако, бяло поло, кафяв кадифен панталон и солидни кафяви обувки. Изглеждат скъпи. На коленете му има бежов шлифер.

— Възраст.

— На колко години е той, Тони?

— Около четирийсет, може би.

— Тони, искам да ми кажеш какво му говори. Разкажи ни, моля те.

— Уговорихме си час, за да обсъдим бъдещата му психотерапия. И лекарствата. Дадох му таблетки с естроген и „Валиум“.

— Добре, Тони. Нека сега да се придвижим напред във времето. Днес е първият сеанс с пациента с кодово име Витгенщайн. Кажи ми какво става.

Чен сви рамене.

— Той не идва, това е всичко. Нито се обади да отложи часа. Просто не идва.

Доктор Клибъри погледна Джейк.

— Имате ли още въпроси, главен инспектор?

— Не. Но преди да го извадите от транса, ще ви бъда много благодарна, ако помолите доктор Чен да си спомни всичко от външността на Витгенщайн. Когато дойде в съзнание, бих искала да прекара известно време с един от нашите художници. Може да получим нещо по-осезаемо от словесно описание.

Джейк изключи диск-рекордера и го пусна в чантата си. Доктор Клибъри започна да брои, за да извади Чен от унеса. Джейк тръгна към вратата, професор Глайтман я последва.

— Може ли да поговорим в кабинета ми? — попита той, докато й отваряше вратата с една от неописуемо косматите си ръце. — Бих искал да видите нещо.

Качиха се с асансьора до най-горния етаж. От една от лавиците от черешово дърво Глайтман взе някаква книга. Отвори я и я сложи на масата пред Джейк. Там имаше снимка на мъж. Джейк погледна фотографията, после Глайтман.

— Не знам дали забелязвате — обясни той, посочвайки с глава снимката, — но почти всичко, което доктор Чен каза, може да се отнася и за него — истинския Лудвиг Витгенщайн.

— Не ви разбирам напълно.

— Вижте какво, главен инспектор, подсъзнанието невинаги различава нещата с еднаква степен на прецизност. Твърде възможно е доктор Чен да е излъгал, докато се намираше под хипноза, макар и неволно. Съвсем не съм сигурен, че е успял да направи разлика между мъжа с кодово име Витгенщайн и истинския, философа. Подсъзнателно може да е слял двата образа. Вземете например описанието на Чен за външния вид на пациента — къдрави кестеняви коси, големи сини очи, сприхава уста и остри черти. Всичко това може да бъде казано и за истинския Лудвиг Витгенщайн… И спомняте ли си онази забележка, че нищо емпирично не е познаваемо, или нещо подобно — че признавал само съществуването на потвърдени пропозиции? Ами, доколкото си спомням, Витгенщайн е написал нещо такова.

— Разбирам какво имате предвид, професоре.

— Съжалявам, главен инспектор. Идеята ви беше дръзка, но съзнанието често ни подвежда.

— Ами ако Чен не знае нищо за истинския Витгенщайн? В такъв случай подсъзнанието му може би е казало истината?

— Вероятно. Но Чен е образован човек. Не е възможно да не знае нищо за Витгенщайн. Господи, та той е учил психология в Кеймбридж.

Джейк сви рамене.

— Аз също, професоре. И откровено казано, допреди няколко дни не знаех почти нищо за Витгенщайн.

Дълго време Джейк знаеше името му като нещо емблематично, изпълнено с интелектуален символизъм — досущ името на Айнщайн. Може би семитското име спомагаше за обяснението на това екзотично въздействие. Но след като прочете най-краткото и най-експлозивно произведение на Витгенщайн, „Логико-философски трактат“, тя разбра защо той е бил такава влиятелна фигура във философията. Освен енигматичния и почти херметически стил, самата тема на изследването му беше поразителна — как е възможен езикът? Това беше нещо, което хората, особено полицаите, приемаха, без да се замислят, макар че представляваше същността на човешката душевност. Още по-важен беше опитът му да обясни на какво не е способен езикът. Това докосна нещо дълбоко в душата на Джейк, нещо, което граничеше дори със собствената й сексуалност.

— Познанието е странно явление — отбеляза тя. — Поне Витгенщайн мисли така.

— Виждам, че не сте загубили време да попълните пропуските — рече Глайтман.

— Такава ми е работата. Но, разбира се, има и друга вероятност. Убиецът може наистина да прилича на Витгенщайн. Да предположим, че той действително е интелигентен и образован човек. Чел е Витгенщайн и е бил повлиян от мислите му. Не е ли възможно шокът от теста, че е ВМЯ-отрицателен, да причини някакво психопатологично разстройство? Може би параноидна шизофренична самозаблуда?