Филип Кер - Философско разследване

Главата му се люшна и клюмна на гърдите. Клибъри продължи с поредица от насоки, постепенно свивайки съзнанието на Чен и отстранявайки всяко отвличане на вниманието, което би попречило на въздействието на думите й. Тя угаси светлината, но гласът й запази успокоителния си тон, сякаш придумваше котка да отиде при нея.

— И с всеки дъх, който поемаш, ще се отпускаш все повече… още и още…

Клепачите на Чен леко потрепнаха и устните му помръднаха. Дишането му се забави. Беше ясно, че изпада в транс.

— Съсредоточи се върху гласа ми. Нищо друго няма значение, само звукът на моя глас. Сега нищо друго не те безпокои. Съществува единствено моят глас.

Първата част на встъпителното слово на доктор Клибъри беше произнесена с бавно, монотонно темпо, сякаш казваше молитва в църква, но после гласът й стана насърчителен и спокойно настоятелен. А призивите й към отпускане включваха все по-сложни групи от мускули. Когато най-сетне се увери, че тялото на колегата й е напълно отпуснато, тя изключи метронома и се залови да задълбочава унеса на Чен чрез използването на въображението.

— Тони — каза тя, — сега искам да използваш въображението си. Представи си, че стоиш в асансьора. В момента сме на десетия етаж, но след миг аз ще поема контрола върху асансьора и ще те изпратя на приземния етаж. И с всеки изминат етаж асансьорът ще те унася във все по-дълбок сън. Гледай номерацията на етажите. Започвам да броя…

Доктор Клибъри преброи от десет до едно и когато стигна до нула — приземния етаж във въображението на Чен — му каза да излезе от асансьора и да остане в дълбок унес.

Челюстта му бе увиснала на гърдите. В същото време ръцете и торсът бяха видимо сковани — сякаш осъден на смърт чакаше на електрическия стол да изпълнят присъдата му.

— Ще останеш удобно в това дълбоко отпуснато състояние — продължи доктор Клибъри. — Сега ще ти дам някои елементарни указания. Няма да те карам да правиш нищо, което не искаш. Моля те, кимни, ако разбираш какво говоря.

Чен се вцепени за миг, после кимна.

— Вдигни глава, Тони, и отвори очи.

Той изпълни указанията й. Доктор Клибъри се приближи до него и провери чувствителността на очите му с малко, подобно на молив фенерче. Той не мигна и тя направи знак на Джейк да пусне диск-рекордера си.

— Това беше в края на миналата година, Тони. На двайсет и втори ноември. Изпратили са ти ВМЯ-отрицателен пациент. В ръцете си държиш компютърната му карта. Кодовото име в горния десен ъгъл е Лудвиг Витгенщайн. Кажи ми дали го виждаш.

Чен пое дълбоко въздух и кимна.

— Искам да чуя гласа ти, Тони. Говори.

От отпусната уста на Чен излязоха няколко думи. Джейк не разбра нито една от тях.

— На английски, Тони. Сега говорим на английски. Кажи ми, виждаш ли името?

Той се намръщи, докато подсъзнанието му асимилираше въпроса на доктор Клибъри, сетне каза:

— Да, виждам го.

— Сега искам да погледнеш човека, който седи срещу теб. Мъжа с кодово име Витгенщайн. Виждаш ли го?

— Да.

— Ясно ли го виждаш?

— Да, виждам го ясно.

Сърцето на Джейк подскочи при мисълта какво вижда подсъзнанието на Чен — лицето на самия убиец. Вероятността да се сдобие с описание по този начин можеше да стане дори тема на една бъдеща научна публикация.

— Можеш ли да го опишеш?

Чен изсумтя.

— Разкажи ни за Витгенщайн, Тони.

Той се усмихна.

— Той е много логичен и емоционален човек. Обича да спори, но е интелигентен.

— А външният му вид? Как изглежда?

Чен се намръщи още повече в усилие да се съсредоточи.

— Малко по-висок от средния ръст. Къдрави кестеняви коси. Големи, бързо подвижни сини очи. Замислено чело. Искам да кажа, често сбърчва чело, докато разсъждава. Остри черти. Носът е леко крив. А устата — малко сприхава, може би женствена, сякаш често се гледа в огледалото. Слаб, но не жилав. Не физическите упражнения, а липсата на храна го поддържа слаб. Напрегнат…

Чен млъкна.

— Някакви отличителни белези?

Той бавно поклати глава.

— Нищо, с изключение може би на гласа. Говори правилно. Без акцент. Като говорител по Би Би Си.

— Какво ти казва, Тони? Разказва ли нещо за себе си?

— Ядосан е. И уплашен.

— Обикновено всички реагират така — прошепна на Джейк професор Глайтман.

— Когато му казах какво означава тестът, той ме помоли да му обясня откъде може да бъде сигурен, че това е истина. Отговорих, че мога да му покажа позитронната емисионна томография на мозъка му. Той рече, че със същия успех мога да му покажа и мозъка на носорог — нищо нямало да разбере. Всичко, което съм му казвал, било само образи, извлечени от опита. Не можел да ги приеме като факти, а само като потвърдени пропозиции.