Филип Кер - Философско разследване

— Няма проблем — каза тя. — И така, в такъв случай всичко е уредено. Марк?

— Да, госпожо?

— Искам да се обадиш на професор Глайтман и да му кажеш, че трябва да осигури на главния инспектор и на екипа й всякаква помощ, която тя поиска. И ти, Норман. Чу ли?

Уеъринг кимна, без да каже нищо.

Госпожа Майлс стана и тръгна към невероятно високата врата. Приличаше на голяма силна котка. Огорчен, секретарят я последва. На прага министърката се завъртя на високите си токчета и оправи опънатата по хълбоците си пола.

— Главен инспектор?

— Да?

— Моля ви, не ме разочаровайте. Искам резултати. При това бързо. Не е необходимо да ви казвам, че обикновено постигам своето. Но когато не успея, съм много отмъстителна. Разбирате ли ме?

— Мисля, че да — отговори Джейк. Изобщо не се съмняваше, че Грейс Майлс ще намери начин да пренасочи кариерата й в задънена улица или да й попречи.

— Сама си го изпроси — каза помощник полицейският комисар, когато останаха насаме.

Джейк се усмихна иронично.

— Така изглежда.

— Убеден съм, че имаш подходяща идея за това разследване и точно как да го проведеш. Но никак не бих искал да загубя един от най-добрите си детективи само заради прищявката на някаква министърка, която има коприва в гащите. Май не те харесва много. Възможно е да иска да види как ще се провалиш с този случай.

— Може би — каза Джейк и сви рамене.

— Знаеш ли, когато се върнем в Лондон, мога да поговоря с господин Макдоналд. Да го накарам да убеди госпожа Майлс, че предпочита някой друг да се заеме с това разследване. Всъщност то е поверено на друг, нали?

— На Шали.

— Да, вярно.

— Все пак бих искала да опитам. Ако е възможно.

— Толкова ли силно те засегна? Кучка. Е, щом си сигурна, че искаш… Ще те подкрепям. Но какво да кажа на Шали?

— Ами защо не му кажеш, че искаш аз да поема всекидневните разпити? — предложи Джейк. — И че според теб е необходима нова гледна точка. И че той е твърде важна клечка, за да се занимава със случая.

— Не ми звучи убедително — изсумтя Гилмор. — Но няма значение. Все ще измисля нещо.

Той взе куфарчето си, сложи го на коленете си, прерови съдържанието му и извади кутия с компютърни дискети. Измъкна една и я подаде на Джейк.

— Заповядай. Това ще ти каже всичко, което е необходимо да знаеш за програмата „Ломброзо“.

За мен прозрението, че съм приумица на природата, не беше резултат от натрупани в детството нелюбезни забележки относно външността ми. Нито последствие от накриво поставено огледало, предложение за работа в цирк, некадърен пластичен хирург или безчувствената незаинтересованост от страна на някоя съученичка. То ме осени след един езотерично замислен медицински тест, на който се подложих доброволно вследствие на атаката от закони и заповеди. В един миг — във всяко едно отношение — аз бях нормален, а само след петнайсет минути — медицински куриоз, срещащ се само в три от стотици хиляди случаи.

Числовият ред е подреден не съгласно външно, а съгласно вътрешно отношение.

Да, наистина. Другите не могат да възприемат същността на моята ненормалност повече от мен. Но, разбира се, това е емпирично установено и следователно от феноменологична гледна точка моето състояние не е въпрос на обикновен априоризъм, макар че е оказало екзистенционално въздействие за разкриването на истинското ми състояние пред света.

Разбира се, аз винаги съм знаел, че съм различен. Но не по отношение на нещо така обикновено като типа телосложение. Всъщност аз съм класически пример за ектоморф. Ако ме видите гол, пред очите ви ще застане едно нежно и крехко мъжко тяло със слаби мускули. Може би това е бил допринасящият фактор. Според хипотезата на Шелдън размерите на моята нежна ектоморфна физика ме нареждат по темперамент сред церебротоничния тип личност, който се характеризира със стеснителност, пресилени реакции и предпочитание към уединение. Но аз демонстрирам и някои от отличителните черти на средностатистическия соматотоничен тип личност, характеризиращ се със стремеж към власт и господство. Шелдън свързва това с по-мускулестия мезоморфен физически тип. Затова нека забравим за нещо толкова грубо като физическата ми характеристика. Нека допуснем, че такова нещо има само в пиесите на Шекспир.

Осъзнаването на факта, че съм различен, беше съвсем естествено смекчено от мисълта за онова, което философите определят като солипсизъм — теорията, че не съществува нищо, освен собственото „аз“ и собствените умствени състояния. Ето защо аз нямам истинско доказателство в подкрепа на усещането, че съм различен, понеже смятам умствените си състояния за необикновени. Всеки, който чете този разказ, несъмнено ще може бързо да прецени дали мисловният ми процес ме прави различен. Но тъй като естеството на онова, което пиша, е интроспективно, това едва ли ще помогне много. Всъщност, единственото, с което мога да продължа, е съществуването на съвсем отделен психопатологичен синдром и един роман от Кийт Уотърхауз.