Филип Кер - Философско разследване

— Само си върша работата.

— Точно така. Всички ние правехме онова, което смятахме, че е най-добро, нали? Между другото, поздравления за повишението. Чух, че ще оглавите отдел „Убийства“.

— Това е само временно. Докато намерят заместник на Шали.

Удфорд започна да шепне.

— О, няма да се учудя, ако ви поверят тази длъжност за постоянно. Министърът харесва стила ви.

Джейк погледна госпожа Майлс, която още разговаряше с Ана Крайслер.

— Не бих казала, че ме е грижа за нейния — отговори тя и поклати глава. — Моят стил също не ми харесва. Не и когато гледам циркове като този.

Джейк тръгна към главния надзирател на затвора.

— Е, запомнете едно: вие станахте звезда.

— Както вече казах, Удфорд, вършех си работата.

— Чухте ли, че доктор Сейнтпиер е подал оставка?

— Не.

— О, да. Но това още не е станало публично достояние. Но нечия глава трябваше да падне заради случилото се. И се опасявам, че Сейнтпиер беше очевидният кандидат. Вече има нов отговорник за сигурността. Ще промени цялата процедура на системата и едва тогава „Ломброзо“ ще бъде приложена в останалите страни от Европейската общност, за да няма проблеми с неправомерния достъп. И когато всичко бъде готово, работата ви много ще се улесни.

Джейк се усмихна язвително.

— Дали? Извинете ме.

Тя се приближи до главния надзирател и го попита дали може да види Естерхази насаме за няколко минути.

Човекът погледна цветето, после нея.

— А това растение за какво е? — подозрително попита той.

— За Естерхази. Нещо красиво, което да види и да помирише, преди да го въведат в наказателна кома.

— Вероятно е в противоречие с правилника. Но при дадените обстоятелства мисля, че може. Оттук, ако обичате.

Естерхази гледаше телевизия под зорките очи на двама надзиратели. Ръцете му бяха в белезници. Седеше на ръба на стола, погълнат от прякото предаване на Би Би Си на изпълнението на собствената му присъда. Когато Джейк влезе, той се обърна и се усмихна.

— Ах, момичето със зюмбюла. Знаеш ли, най-много ще ми липсват багрите. От опит знам, че човек сънува само в черно и бяло.

Естерхази изглеждаше по-възрастен и изискан, отколкото Джейк го помнеше по време на процеса. Дори някак възвишен. Досущ човек, който лесно се отегчава от земните мисли на хората. Тя остана поразена от физическата му прилика с истинския Витгенщайн. Само че Естерхази беше по-атлетичен, дори изпълнен с енергия. Излъчваше някаква магнетична интелигентност, каквато може би е видял доктор Франкенщайн, докато е създавал прочутото си същество. Говореше превзето, като герой от викторианска мелодрама. Неспокойните му очи се вторачиха за няколко секунди в цветето в ръцете й. Джейк мълчеше. Той стана, взе саксията от треперещите й ръце и я сложи на масата до телевизора.

— Колко мило от твоя страна да ми донесеш цвете.

Доближи лице до зюмбюла и затвори очи.

Няколко пъти вдъхна дълбоко уханието, сетне отвори очи. Погледна Джейк и дяволитостта се стече по лицето му като капка пот.

— Ако те бях помолил да ми донесеш червено цвете, щеше ли най-напред да намериш червения цвят в таблицата на цветовете и след това да ми донесеш цвете с цвета, който си намерила там?

— Не.

— Но ако трябва да изберем или да получим чрез разместване определен нюанс червено, понякога се случва да си послужим с образци или с таблица, нали?

— Да, понякога — съгласи се Джейк.

— Ами точно така функционират паметта и асоциациите в контекста на езиковата игра.

— Още ли играем? Дори сега?

— Защо не? — Той се намръщи и посочи телевизионния екран. — След като самият аз съм предмет на нещо като игра, макар това да е понятие с доста неясни очертания. О, да, знам какво си мислиш. Питаш се дали неясното понятие изобщо е понятие. Един неясен образ на човек образ ли е изобщо? Един човек, който е нито мъртъв, нито жив, човек ли е изобщо?

— Не знам. Вероятно.

Естерхази се ухили.

— Тогава вероятно не. Струва ми се, че по-скоро ще приличам на това растение. От време на време ще подрязват косата и ноктите ми. Ще ме поят и плевят. Периодично ще ме преглеждат за паразити. Но всичко това ще бъде предимно символично.

— Ти си убил хора.

Той сви рамене.

— Завиждам им. — Усмивката му стана по-широка. — Предполагам, че на теб дължа живота си. Но кажи ми, защо ме запази?

— В играта има и правила. Тя не е истинска, ако правилата са неясни. Точно ти би трябвало да съзнаваш това.

Естерхази въздъхна и кимна.