Филип Кер - Философско разследване

Сега вече съдбата му зависеше от адвокатите, съдиите, психотерапевтите и вероятно от политиците. Може би щеше да успее да избегне правосъдието, доказвайки, че е невменяем. Вярно, беше му предложила медицинска помощ, затова трябваше да се погрижи да го прегледа някой друг, а не професор Уеъринг. Вероятно статиите в няколко медицински и психиатрични списания, основаващи се единствено на написаното от него, че истинският Витгенщайн може би е страдал от биполярно психическо разстройство (в миналото наричано маниакалнодепресивна психоза), щяха да бъдат взети под внимание в подкрепа на твърдението му за невменяемост.

Беше изпълнила дълга си. И най-искрено се надяваше, че не помага на кралската прокуратура да изгради непоклатимо обвинение срещу Естерхази, а той да бъде наказан с нещо по-добро от леденостудена игла във вената. Странно чувство. Обикновено не се интересуваше много-много какво става с хората, които арестува. Но Естерхази съвсем не приличаше на останалите.

Точно на това се надяваше. Ала дълбоко в душата си знаеше, че няма да стане така. Винаги го бе знаела.

Седна на бюрото на Естерхази, за да чака оперативните работници. Забеляза компютърната апаратура и подплатения с гума черен костюм за виртуална реалност, сложен на специална кожена поставка като захвърлена човешка сянка. Щом бе обличал този боклук, нямаше начин да разбере какви мисли се бяха въртели в главата му. Казваха, че след продължителна употреба виртуалната реалност става опасна като ЛСД. После видя двете тетрадки — едната кафява, а другата синя — и обзета от любопитство, отвори кафявата.

Пред официалния вход на затвора „Уондсуърт“ се бе събрала тълпа. Свечеряваше се и броят й непрекъснато нарастваше, защото хората минаваха оттам на връщане от работа. Атмосферата беше спокойна, но въпреки това присъстваше малък взвод от полицейските сили за борба с масовите безредици.

Джейк пристигна рано. Не прецени правилно времето, необходимо й за придвижване. Паркира колата в близкия градински център и за да убие време, купи мушкато за саксиите на балкона си. Докато чакаше продавача да извърши плащането с кредитната й карта, й хрумна да вземе цветя за Естерхази. Може би той щеше да се зарадва на някакви багри в последните няколко часа от съзнателния си живот. Огледа се и след като видя само саксии, попита продавача дали имат стръкове цветя. Мъжът се изкикоти, посочи двора, където цъфтяха стотици растения, и попита:

— А какво според вас е това?

— Не, искам откъснати цветя.

Подигравателната му усмивка стана още по-широка.

— Това е градински център. Тук се отглеждат цветя. Щом искате откъснати цветя, отидете в гробището на Магдалина Роуд. Не мога да си представя, че някой иска да отреже нещо, което расте.

— Спестете ми лекцията по ботаника — каза Джейк и избра един красиво разцъфнал зюмбюл.

— Защо ви е това? Разцъфнал е напълно. След ден-два ще свърши. Най-добре е да вземете някой току-що напъпил.

Тя поклати глава. Утре щеше да бъде твърде късно за Естерхази.

— Не, този ще свърши работа.

— Както желаете — рече продавачът.

Джейк остави мушкатото в багажника на колата и тръгна към входа на затвора. Реши да не мести колата по-наблизо. Някой можеше да среже гумите й, предполагайки, че автомобилът е на човек от персонала на затвора. Слънцето бе залязло, но тя не махна слънчевите очила, за да не я познаят. Телевизията широко отразяваше съдебния процес срещу Естерхази и собствената й роля в залавянето му. Ала тълпата не й обърна внимание, подведена от червено-лилавото цвете в ръцете й. Малцина полицаи или официални лица от Министерството на вътрешните работи идваха в „Уондсуърт“ с цветя. Джейк показа картата си за самоличност и бързо влезе.

— Дошли сте да видите как ще го боцнат ли? Един момент. Не искаме натрапници, нали? Да, всичко е наред — говореше пазачът, докато проверяваше в дългия списък с имена на компютъра си.

Сетне колебливо погледна зюмбюла.

Джейк се запита дали не мисли да я провери за наркотици или нещо подобно.

— Това за него ли е? — попита той.

— Да. Може ли?

Пазачът сви рамене.

— При дадените обстоятелства предполагам, че може. Ще кажа на един от хората си да ви придружи до новото крило.

— Не си правете труда. Знам пътя.

— Е, да — каза той и продължи да чете вчерашния брой на „Световни новини“.

На първата страница имаше снимка на Естерхази, който изглеждаше доста озадачен, а заглавието гласеше: „Утре психопат убиец ще глътне горчивия хап“.