Филип Кер - Философско разследване

Доволна от работата, която бе свършило джобното ножче, тя го вдигна към очите си, за да го разгледа по-отблизо. Беше го купила импулсивно, докато предишната година прекарваше отпуска си в Италия. Нещо, което да слага в чантата си, за да се чувства по-сигурна, когато не носи пистолета. Изненада се как бързо го използва — макар и не по първоначалното му предназначение.

Двете санитарки насочиха количката с дистанционно управление към коридора и после към вратата на асансьора. Това й напомни за играчката, която бе имала като дете. „Не е за момичета“ — беше казал баща й. „По-добра е от играчките за момичета“ — помисли тя.

Портиерът отвори външната врата. Количката се блъсна в задната част на линейката и автоматично задейства електронния елеватор, който я вдигна от асфалта като кофа с боклук и я изтегли в изрисуваната с реклами за лекарства каросерия. В същата секунда вратите се затвориха и синята лазерна лампа на покрива започна да хвърля светкавици във всички посоки.

Двете санитарки колебливо погледнаха Джейк и по-точно ножа, който още беше в ръката й. Едната отвори уста да каже нещо, но колежката улови погледа й и поклати глава, за да й покаже, че е по-добре да не задават въпроси. Работата им беше да вземат пациента и да го закарат в болница. Нищо повече. Но жената с ножа ги заговори:

— Къде ще го закарате? В коя болница?

Едната санитарка сви рамене и посочи картата му за самоличност.

— Зависи от документа. Още не съм го сложила в компютъра. Щом го направим, кодът му ще ни каже къде е регистриран и ще го закараме там.

Джейк посочи двамата мъже, които седяха в спрялата наблизо полицейска кола.

— Виждате ли онези ченгета?

— Да.

— Те ще карат след вас. Гледайте да не ги загубите някъде по пътя.

— Добре. Както кажете.

Линейката потегли. Станли я последва с полицейската кола. Двете сирени свиреха като побъркани по секса строителни работници. Когато се скриха от погледа й, Джейк се върна в „Уинстън Маншънс“ и отново се качи на седмия етаж, където едно моторизирано ченге, пристигнало на сцената заедно с линейката, възпираше обитателите на сградата, които любопитстваха да разберат какво е станало. Вратата на апартамента на Естерхази беше отворена. Джейк влезе, внимателно проправяйки си път сред купищата строшени стъкла от прозорците, и огледа обстановката.

Апартаментът беше обзаведен семпло, дори оскъдно. Липсваха сензационните отличителни особености, които биха възхитили някой таблоиден вестник, решил да опише мислите на серийния убиец като аспект от интериора на жилището му. Нямаше врящи тенджери с човешки глави, нито стая за изтезания, рисунки или снимки на мъртви тела, колекции от женско бельо, човешка кожа, висяща върху шивашки манекен, в очакване да бъде зашита, нито стъклени витрини с пистолети и ножове, изложени като насекоми и паяци. Имаше само един портрет — на Уинстън Чърчил. Сигурно бе останал още от построяването на блока. Странният пистолет на Естерхази още беше в кобура, окачен на един стол.

Цветовата гама в апартамента не беше по вкуса на Джейк: син килим, черни дървени мебели и жълти стени. Синьото и жълтото бяха класически противоположни цветове и взаимно антагонистични като сетивно възприятие, но това едва ли беше показателно за мания за убиване. Голата истина беше, че апартаментът на Естерхази не загатваше с нищо какво го бе направило масов убиец. Всичко изглеждаше съвсем обикновено, но в същото време необичайно заради самата същност на човека, живял тук.

Джейк не се сблъскваше за пръв път с това явление. Беше свикнала с представата, че масовите убийци водят привидно съвсем обикновен живот. Човек трябваше да се тревожи от мислите в главите им, а не за картините на стените или за трофеите във витрините. Истинското зло не украсяваше домовете им с черни кадифени завеси и човешки черепи, служещи за пепелници. Най-необичайното нещо в жилището на Естерхази беше прерязаният край на въжето, завързано за една от гредите, с което се бе опитал да се обеси, и падналата стълба, която бе използвал да се качи до примката и после бе блъснал. Джейк използва същата стълба, за да среже въжето. Не друг, а тя му направи изкуствено дишане, за да спаси живота му. Още усещаше дъха му на устните си. Странно, той беше опасен и непознат, но неизвестно защо Джейк се зарадва, че му вдъхна живот, сякаш Естерхази беше удавник или Дон Жуан, изхвърлен от вълните на нейния остров.

И защо го бе спасила? Добре че не беше сантиментална. Но съзнаваше, че именно това беше причината да го спаси. Запали цигара и я изпуши, вече ядосана на себе си — нямаше нищо по-досадно от собствените мисли. Опита да си внуши, че станалото с Естерхази не е нейна работа. Беше изпълнила дълга си — в съгласие със закона и въпреки огромните усилия на почти всички около нея.