Филип Кер - Философско разследване

С крайчеца на окото си Джейк съзря Станли, който сви устни, беззвучно подсвирна и многозначително завъртя показалец до челото си.

— Е, сега съм тук. Може ли да се кача и да поговоря с теб?

— Но ние вече разговаряме.

— Лично.

— Нали ме виждаш? Ако не беше така, това би означавало, че вече съм мъртъв.

— Бих желала да поговорим за убийствата — сдържано каза Джейк. Ченгето у нея се прояви и тя изтръпна, като чу думите си. После, по-мило, добави: — Не мислиш ли, че ще е по-добре…

Но вече беше късно.

— Това твое деспотично искане… Това желание… Странно е, че употреби онази дума с нейния подтекст на неудовлетвореност. Питам се, кой е праобразът ни за неудовлетвореността? Не е ли странно, че желанието изглежда вече знае какво би го удовлетворило, макар такова нещо да не е налице. Дори когато вероятно не съществува.

Джейк се опита да се придържа към същността на разговора.

— Когато го казах, ми се стори нещо съвсем обикновено.

Естерхази придирчиво изцъка с език.

— Точно ти би трябвало да знаеш, че желанията са воал между нас и онова, което желаем. Знам, че за теб е проблем да разговаряш с човек като мен с помощта на нещо така грубо и обикновено като езика.

— Изглежда, в това отношение стигаме до задънена улица.

— Лесно е, нали? Във философията. В живота. Но ти имаш право — и двамата сме стигнали до задънена улица. Твоето философско разследване и моето. — Той се усмихна тъжно.

— Съгласна съм. Защо не престанем да си губим времето? Позволи ми да се кача горе и някак ще уредим нещата.

— Боя се, че не мога да го направя. Разбираш ли, нямам никакво намерение нещата да се „уредят“, както ти се изрази. Това би означавало да прекарам следващите трийсет години от живота си в наказателна кома. Това наистина би било загуба на време.

— Знаеш, че няма начин да се измъкнеш оттук.

— О, има. Докато успеете да нахлуете тук, ще съм извършил невъзможното, така да се каже.

Станли се намръщи.

— Какво иска да каже? — попита той и войнствено погледна портиера. — Сигурен ли сте, че няма друг изход?

— Той има предвид Безкрайността — обясни Джейк. — Че в края на краищата ще се самоубие.

— О, но не заради аргументите, използвани от оня глупак Джеймсън Ланг — рече Естерхази.

— Тогава защо?

— Както вече казах, нямам намерение да губя времето си в кома. Още щом дойдохте, разбрах, че играта свърши. Ти си причината, поради която трябва да се самоубия, Джейк.

— Моля те, не го прави.

— Не бива да се самообвиняваш, Джейк. Това винаги е било част от плановете ми.

Тя сложи ръка върху микрофона и попита портиера дали има някакъв път до покрива.

— Не се опитвай да ми попречиш — каза Естерхази.

— Не мога да ти позволя да го сториш — отговори Джейк. — Не се ли страхуваш?

Портиерът даде на Станли връзка ключове.

— Трогнат съм — рече Естерхази. — Наистина.

— Не си мислете, че ще се кача с вас чак догоре — рече портиерът.

— Но ти не разбираш, Джейк. Да съзерцаваш света като ограничено цяло — ето, от това трябва да се страхуваш.

Екранът на видеотелефона угасна. Джейк се обърна към портиера.

— Тези жилищни блокове обикновено имат подемник за миене на прозорците. Тук има ли такова нещо?

— Разбира се. Но през последните дванайсет месеца не са го използвали. Фирмата за миене на прозорци се разори по същото време като асансьорната компания. Не бих поверил живота си на този подемник.

Но Джейк вече минаваше през вратата за стълбището. Станли я следваше по петите.

Той не каза нищо, докато се изкачваха. Застанаха на покрива и се опитаха да нормализират дишането си. Накрая Станли изхриптя:

— Виж какво, защо не оставим това на антитерористичния взвод? Нека те да се справят с положението.

Помогна й да придвижи подемника до ръба на покрива.

— И да го застрелят ли? Не, искам го жив. Държа да има истински процес. Пък и докато дойдат тук, той може вече да се е самоубил.

Тя се качи на подемника и погледна контролните уреди, които изискваха двама оператори, стоящи в двата срещуположни края. Станли нервно надникна надолу.

— Така ще е най-добре и за него, и за нас, не мислиш ли? Ще ни спести усилията.

— Говориш като онези негодници от Министерството на вътрешните работи. Виж какво, ще се качваш ли, или не? Не мога да управлявам това нещо сама.

— Но това са десет етажа — удари го на молба Станли, сетне мрачно поклати глава и се качи. — Не знам защо го правя. Този човек е откачен. Какво ме интересува дали ще се самоубие?