Филип Кер - Философско разследване

— Плаши ли ви това?

Джейк прокле Ланг на глас.

— Вярвате ли в безсмъртието?

— Вечно живее този, който живее в настоящето — прошепна Витгенщайн, после се засмя и добави: — Защото би ли била решена някаква загадка с това, че аз продължавам да живея вечно? Нима този вечен живот не е точно толкова загадъчен, колкото и сегашният? Решението на загадката на живота в пространството и времето се намира извън пространството и времето. За един отговор, който не може да бъде изречен, не може да бъде изречен и въпросът. В такъв случай загадката не съществува. Решението на проблемите на живота се забелязва при изчезването на тези проблеми.

Сетне затвори.

Джейк натисна копчето на автоматичния електронен прозорец и се наведе навън, за да я чуе пазачът.

— Къде е общежитието? — попита тя.

— Общежитие ли? Малко сте изостанали. Затвориха го преди две години.

— Карай — каза Джейк на шофьора. — Ще опитаме в самата болница.

Колата се стрелна напред и изскърцвайки с гуми, спря пред входа на болницата. Джейк изскочи навън и хукна по стълбите, където стреснати от скоростта на пристигането й, двама полицаи я посрещнаха с насочени оръжия. Тя размаха картата си за самоличност пред изумените им лица и поиска да я заведат при администратора.

Единият полицай свали фуражката си и се почеса по главата.

— Няма такъв, госпожице.

— Тогава при управителя. При директора. Някой, който ръководи това място.

Двете ченгета продължаваха да изглеждат озадачени.

— Кой е началникът тук? — обърна се първият към колегата си. — Не знам.

— Попитай нея — предложи другият и посочи една медицинска сестра.

— Искам да говоря с човека, който отговоря за това място. С директора.

Медицинската сестра се усмихна неприветливо, сякаш са готвеше да извади някакво горчиво лекарство.

— Защо не решите с кого точно искате да говорите? С човека, който отговаря или с изпълнителния директор? Това не е едно и също.

Джейк потисна изкушението си да извади пистолета си и да го опре в челото на жената.

— С онзи, който отговаря за персонала тук — търпеливо отговори тя.

— А, защо не казахте така? Трябва ви директорът на персонала. Но на кой персонал — студенти, хирурзи, административни служители, технически лица…

— Технически — изкрещя Джейк. — Търсим един фармацевт.

— В дъното на онзи коридор, после коридора вдясно, четвъртата врата вляво — отговори медицинската сестра и бързо отмина.

Джейк се обърна към детектив инспектор Станли, който се бе облегнал на стената. Лицето му беше зеленикаво. Зле прикривайки презрението си, тя каза:

— А, да, забравих за стомаха ти. По-добре чакай вън.

Той кимна немощно и се помъкна към изхода.

— Аз ще дойда с вас — рече единият от полицаите. — Откровено казано, по-добре е да ви придружа. Не се знае кой може да се навърта наоколо. Има някакви откачени типове, които непрекъснато влизат и излизат. Съвсем не е като в столичната полицейска клиника в Хендън.

— Добре. Елате.

Двамата бързо минаха по коридора. На пода лежаха пациенти. Неколцина станаха от мръсните си дюшеци, за да изпросят някой и друг долар, та да платят болничните си такси. Пазачът грубо ги блъсна настрана.

Кабинетът на директора на техническия персонал беше срещу нещо, което приличаше на банков трезор, но всъщност беше амбулаторията на болницата. От двете страни на решетестия прозорец пред облицованата със стомана врата стояха още двама въоръжени полицаи. Вратата на самия кабинет беше от бронирано стъкло. Ченгето натисна звънеца, вдигна лице към видеокамерата и каза:

— Посетител за началника на отдел „Кадри“.

Вратата избръмча и се отвори.

Кабинетът на директора на персонала беше малък и оскъдно мебелиран. Телефоните сякаш бяха от построяването на клиниката. Компютърът беше евтин, каквито имаха най-бедните студенти. На бюрото се мъдреше полуизяден хамбургер. На телевизионния екран някакви момичета играеха аеробика, облечени в трика, твърде тесни за телата им.

Джейк застана срещу един уелсец, издокаран в костюм на ситни райета и пуловер с цип, който смърдеше на пот и на пържена храна, и му връчи картата си за самоличност.

— Аз съм главен инспектор Джейкович. Надявах се да намеря един от вашите служители, Пол Естерхази. Но разбрах, че общежитието е затворено. В сградата ли е господин Естерхази?

— Днес има свободен ден — отговори директорът, разглеждайки картата й с подчертан интерес. — Отдел „Убийства“, а? Загазил ли е Пол?