Филип Кер - Пазителят на монетния двор

Лодката продължаваше да се клати и бавно да напредва в тъмната вода. Някъде над главите ни като невидим крещящ демон кръжеше гларус. Лека-полека се приближихме до другия бряг на реката. Мъглата се разсея и над нас се извисиха корпуси на кораби с формата на черепи. Слязох на стълбите Кингс Армс. В далечината излая куче и после всичко утихна.

Ламбет беше голямо безредно село на брега Съри на Темза. Повечето сгради бяха скупчени около двореца и енорийската църква. Зад тях се виждаха черните мачти на кораби. На изток селото беше отделено от Саутуърк с множество ковашки работилници и тресавища, където се намираха разкривени къщи и самотни пивници. Извадих шпагата си, защото от южната страна на реката беше много по-тъмно и наоколо се въртяха неколцина мъже с вид на престъпници. Тръгнах на изток, по Нароу Уол, както ме беше насочила Дебора, и стигнах до дъскорезниците. Оттам се отправих на юг, по вонящо кално поле, към малка редица къщи. И там, до знака на звездата, показващ място на разврат, намерих къщата, която търсех. Надникнах през изцапания прозорец, видях оранжевия пламък на свещ и похлопах.

Вратата отвори жена с приятна външност, макар че изглеждаше някак изнурена и жълтеникава в лицето, а и клепачите й бяха почти неподвижни и не потрепваха. Поздравих я, платих огромната сума от десет шилинга, която тя поиска, и влязох. В изпълнения с пушек от лула въздух се разнасяше тежко, сладникаво ухание.

Жената взе пелерината ми и я окачи на кукичка. Познах шапката и наметалото на капитана. В края на краищата, той се оказа в къщата.

— Ще изпушите ли първо една лула или направо ще гледате представлението? — попита тя с шептящ акцент, който ме накара да мисля, че е холандка.

Не обичах да пуша, защото започвах да кашлям, и отвърнах, че ще гледам представлението. Жената малко се изненада, но ме поведе през дрипава зелена завеса и после надолу по стълбите. Озовах се в малка стая с нисък таван, мазни огледала на стените, осветена само от няколко свещи. В сенките като театрална публика седяха петима отегчени и унили на вид мъже и чакаха някакво представление. Нямах представа какво ще бъде и предположих, че отново някое момиче ще заема неприлични пози. От капитан Морне нямаше и следа. Вероятно беше отишъл да пуши лула. Не направих опит да скрия лицето си и седнах на видно място, така че Морне лесно да ме забележи, когато влезе.

Едва дишах в онази отвратителна стая, защото атмосферата беше изпълнена не само с дим, но и с лоши предчувствия, сякаш щеше да се случи нещо ужасно. Странно, но се чувствах спокоен.

След дълго чакане две жени доведоха монахиня. Те се държаха лошо с нея, плюеха я и я удряха, докато накрая я съблякоха гола и я накараха да легне по корем на пода. След това завързаха ръцете и краката й с въже за стълбчета в четирите ъгъла на помещението. През цялото време клетата монахиня със замъглен поглед понасяше мъченията, без да се съпротивлява, сякаш не се интересуваше какво правят с нея. Аз също не бях заинтригуван. Не знаех дали е истинска монахиня, макар че косата й беше подстригана късо в знак на отказ от светския живот, но беше хубава и на не повече от двадесет години, и при вида на голото й тяло интимните ми части се възбудиха.

По стълбите слезе капитанът. Изглеждаше недобре, може би беше пиян и седна, без да забележи, че съм там.

Единият от мъжете стана от стола си и започна да налага с камшик монахинята, като през цялото време я ругаеше, че е проклета католическа курва. Нарече я и с други, много по-обидни думи и аз се уплаших за живота й. Изправих се и открито изразих възраженията си пред присъстващите. Казах им, че са чудовища, щом имат такова отношение към жените и ги помолих да престанат. Капитанът най-сетне ме позна и ме погледна с такъв гняв в жълтеникавите си очи, че кръвта ми се смрази. Неочаквано някой допря до лицето ми хладното дуло на пистолет и го зареди.

— Каква ти е тя? — попита мъжът зад мен с акцент, който ме убеди, че също е холандец.

— Никаква — отвърнах аз. — Не ме е грижа за монахините, но момичето е човешко същество и тъй като е много млада, едва ли заслужава такова насилие.

— Наричате го насилие? — изсмя се той. — Та ние все още не сме започнали.

В същия миг Морне скочи и бързо побягна нагоре по стълбите. Голото момиче на пода ме погледна с особено безразличие, сякаш моята намеса изобщо не я интересуваше, и аз се запитах дали не изпитва удоволствие от болката като капитана.

— Тя не заслужава подобна жестокост.