— Какво ще правим?
Нютон сбърчи чело и почеса с показалец дългия си нос. Изглеждаше изключително умен и проницателен в тази поза.
— Ще му върнем кинжала — тихо отвърна той. — И така ще го предизвикаме още повече. Това е елементарен въпрос на движение, подобно на много други неща. Някой ден ще ви го докажа. Ще взема молив и ще ви го напиша на лист хартия, за да разберете как е устроен светът. Всяко тяло остава в покой или продължава равномерното си праволинейно движение, ако не е принудено да промени състоянието си под въздействието на външни сили. Този принцип е верен както за планетите и кометите, така и за капитан Морне. Трябва обаче да бъдем подготвени. И бдителни. Защото на всяко действие има равно по сила противодействие.
— Но това не е ли великата ви теория, сър?
— Браво, Елис. Само че не е теория, а систематизирани факти като законите в Англия. Нещо повече, разполагам с математическо доказателство, което прави неизменяеми тези закони.
— Бих разбрал какво означават за света, ако можех.
— Тогава разберете само това — каза Нютон и пусна кинжала на пода. Острието се заби в дъските. — Падането на камата е същото като притеглянето на луната. Силата, която привлича кинжала, привлича и луната. Тя направлява и планетите, и всичко в небето. Защото небето е тук, на Земята. Това се нарича всемирно привличане или гравитация, драги мой.
Небето е тук, на Земята? Вероятно Земята е самото небе.
Отначало само обърнах гръб на Исус. И това се дължеше на Нютон, защото в Новия завет има малко неща, за които той не намираше изключения. Стария завет приемаше само отчасти. Притчите Соломонови бяха много важни за него. Както и книгата на Даниил. И на Иезекиил. Фактът обаче, че избираше книгите, които го устройваха, и отхвърляше другите, ми се струваше доста странен.
Дълго време мислех, че предпочитаните от него части от Светото писание са разклатили дървото на моя живот и са накарали ябълката на вероизповеданието ми да падне на земята, където е започнала да гние и да се разлага. Но това беше само част от историята. Заради Нютон задаването на въпроси се превърна в моя втора природа. Разбрах, че нашият дълг е да се запитаме дали нещата в религията са истина и ако е така, дали са хубави или лоши. Ако искаме да намерим Господ, трябва да прогоним невежеството от себе си, от света и от вселената.
Беше странно, но сребърните чаши, които господин Скруп даде на Нютон, за да ги пази за колежа в Кембридж, ме накараха да се усъмня в Петокнижието. Чашите разказваха историята на Нектанебус, последният местен фараон на Египет, който бил магьосник и направил копия на своите и вражеските войници и пуснал вторите в съд с вода, за да погоди такъв номер на враговете си, че да се удавят в река Нил. И това ме накара да се замисля, че разказът за Мойсей, който извел народа на Израел от Египет, и армията на фараона, която се удавила в Червено море, е заимстван от египтяните. Прозрението ме разтърси, защото ако Петокнижието не беше истина, тогава всичко последващо в Библията беше мит или легенда. Така постепенно започнах да мисля, че ако част от Библията може да бъде поставена под съмнение и е недостоверна, тогава защо това да не се отнася и до цялото писание.
Вероятно все още вярвах в Бог. Но науката на моя господар стана причина да отрека божествения му произход. Математиката на Нютон принизи космоса до поредица алгебрични изчисления, а проклетите му призми разкъсаха Божията дъга. Възможно ли беше Господ да остане на небето, което толкова старателно се наблюдаваше с телескоп и се описваше като прогресия от флуксии? Досущ сатанински геометър, Нютон проби мехура на Божието съществуване и после раздели божественото му царство с компас. Виждайки всички подобни загадки разбити, моите мисли се стовариха на земята от безплътното небе като горящ херувим и претърпяха пълен разгром. Какво падение! Каква промяна? Сякаш се бях мислил за ангел, но острите ножици на науката бяха отрязали крилата ми и установих, че съм гарван на моравата в Тауър, и горчиво оплаквам жестоката си съдба. Владения на скръбта и печалните сенки, които никога няма да бъдат обладани от мир и покой, и където няма надежда.
Капитан Морне беше в офицерските помещения в Артилерията и имаше превръзка на рамото. Господин Маркс го бръснеше. Там бяха и търговецът господин Уистън, подполковник Феъруел, капитан Потър и капитан Мартин. Въпреки снощните оргии, Морне беше в добро настроение, защото чухме гласа му, докато стояхме пред вратата. Щом влязохме обаче, той престана да разказва геройската история как е получил раната, изчерви се като домат и се вторачи в нас, сякаш бяхме призраци.
Читать дальше