Филип Кер - Пазителят на монетния двор

— Olim, hero, hodie, eras nescio cujus 44 44 Някога, вчера, днес, утре, не знам кога (лат.). — Б.ред. — с жестока усмивка отбеляза Нютон.

Господарят ми вероятно искаше да каже на капитана, че лъже как е бил ранен. Но все пак твърдението не беше пряко, защото това би провокирало твърде много капитана, дори да предизвика на дуел Нютон. Господарят ми не беше страхливец, но рядко бе държал шпага, да не говорим за пистолет, и нямаше намерение да бъде предизвикван. Аз обаче не страдах от подобни задръжки, макар че Нютон ме беше предупредил да говоря само когато ми даде знак.

— Какво искате да кажете? — попита Морне, като замънка неуверено, сякаш правеше самопризнания за държавна измяна.

— Нищо, капитане — отвърна Нютон. — Природата ме е проклела с обноски, които понякога приличат на наглост. Това е недостатък на интелекта, защото мисля, че природата е най-доволна от простотата и не се трогва от разточителни, излишни думи или мисли.

— На какво дължа удоволствието от вашето посещение, докторе? — Той взе кърпа от господин Маркс и внимателно избърса лицето си.

— Дойдохме да ви върнем кинжала — отговори Нютон.

Морне хвърли бегъл поглед на кинжала в ръката му, а после на мен и излъга най-безсрамно:

— Не притежавам такъв кинжал — заяви той. — Кой казва, че е мой?

— Може би не го познахте, защото го излъсках. Инак никой не би сбъркал подобно оръжие, защото има благороден надпис. Пише „Помнете религията. Не забравяйте сър Едмънд Бери Годфри.“

— Амин — обади се капитан Мартин.

— Да, наистина, амин — съгласи се Морне. — Но въпреки всичко, кинжалът не е мой.

Нютон не престана да се усмихва.

— Щом казвате, капитане, тогава трябва да е истина, тъй като сте джентълмен. Не трябва обаче да отхвърляме доказателството на острото зрение на един човек заради безсъдържателните измислици на друг. — Нютон посочи мен. — Този скромен чиновник ви е видял да изпускате кинжала снощи, пред къща в Ламбет Маршиз.

— Не съм ходил в Ламбет Маршиз снощи.

Нютон видя, че се готвя да оспоря безочливата лъжа на Морне, хвана ръката ми и поклати глава толкова леко, че само аз забелязах.

— Единият от двама ви трябва да греши, господа.

— Грешката не е моя — заяви капитанът.

Нютон пусна ръката ми и аз реших, че най-сетне ми позволява да говоря.

— Не и моя — казах аз.

— Тогава единият от вас е лъжец и се преструва — рече Нютон.

— Донесете Библията — поисках аз, без да се замислям, че Светото писание вече няма стойност за мен. — Нека да се закълна. Кинжалът е негов.

— Внимавайте, сър — сериозно ме предупреди Нютон. — Ако кажете на капитан Морне, че е лъжец в очите и пред всичките тези офицери, тъй като е джентълмен, той ще настоява за удовлетворението да докаже неговата дума срещу вашата с оръжие.

— Твърдя го. Категорично. Капитан Морне е лъжец. Видях го да изпуска кинжала, който описахте.

Морне стана от стола. Устата му се отвори и затвори като човка на корморан.

— Ако не бях затруднен от раната си, нямаше да се поколебая да ви предизвикам на дуел, господин Елис.

— Може би господин Елис ще се откаже от привилегията си да избере оръжието — услужливо каза Нютон. — Мисля, че капитанът си служи с дясната ръка. В такъв случай той може да ви предизвика по-безопасно, така да се каже, ако го уверите, че ще изберете пистолети.

— Тогава го уверявам — рекох аз. — Ако иска удовлетворение от мен, той има думата ми, че ще избера да се дуелираме с пистолети.

Последва дълго мълчание. Очите на всички бяха приковани в капитан Морне, който преглътна шумно няколко пъти, пребледня и накрая измънка предизвикателство с по-малко заплашителност от беззъб дядка.

— Приемаме предизвикателството ви — каза Нютон. — Аз ще бъда секундант на господин Елис и ще чакаме указанията ви.

Той се поклони официално. Аз направих същото и после се сбогувахме със слисаните офицери.

Докато се връщахме в кабинета ни в Монетния двор, имах усещането, че съм замразена змиорка, и се подготвих за разправия с Нютон, защото се ядосах, че ме манипулира. Веднага щом останахме насаме, аз го упрекнах за неуместното му държане към мен.

— Мисля, че на човек трябва да му бъде позволено сам да започва кавги и да отправя предизвикателства — отбелязах аз.

— Той ви предизвика — поправи ме Нютон.

— Само защото вие го притиснахте в ъгъла.

— Ако бях оставил въпроса на вас, драги мой, нещата нямаше да стигнат толкова гладко до решителния момент.

— Гладко? Не е изминала и година, откакто дуел едва не ми отне свободата. Или сте забравили как станах ваш служител, докторе? Ами, ако го убия? Какво ще стане? Или ако той ме убие? Ако владее по-добре пистолета, отколкото шпагата? По дяволите, сър, мислех, че възнамерявате да го принудите да направи самопризнания?