Филип Кер - Пазителят на монетния двор

Девойката ми каза, че името й е Дебора. Тя беше красива и отмятайки завивките на леглото, ме покани да легна при нея. Аз обаче нямах смелостта да правя любов с мръсницата от страх, че може да е болна, но Дебора ми продаде овче черво, с което да предпазя мъжките си части, и аз я обладах. Но през цялото време, докато я бях възседнал и гледах лицето й, на което беше изписана наслада, си представях, че това е госпожица Бартън и аз се наслаждавам на нейната плът. Затова, когато най-после свърших, кулминацията ми се стори една от най-удовлетворяващите, които бях изпитвал. Разтреперих се от главата до петите като бясно куче и после се отпуснах на гърдите й, досущ като човек, прострелян в сърцето.

Моментната ми прищявка да я чукам изведнъж ме развесели.

— Искате ли още веднъж, скъпи? — попита Дебора.

— Не. Още не.

И сетне ме обзе тъга. Разбира се, нормално е човек да се чувства така. Моята тъга обаче беше безмерна, защото имах чувството, че съм помрачил светлата съвършена представа, която имах за госпожица Бартън. Разкъсвах се от угризения. Някакъв мъж извика от болка и помислих, че звукът излезе от моето гърло. Смехът на Дебора ме убеди, че стенанието се е чуло от друго място. Мъжът извика отново, този път подтикнат от друг, по-пронизителен стон.

— Защо вика този човек? — попитах аз.

— А, това е мосю Вогван — отвърна Дебора, опитвайки се отново да възбуди пениса ми.

— Съвсем забравих за него — признах аз.

— Бият го с камшик.

— Камшик? Мили боже, що за удоволствието е това?

— Не знам. И аз съм го налагала няколко пъти. Но не ми е приятно и не искам да го правя. Трудна работа. Мосю Вогван е страшно издръжлив на болка и трябва да го биеш силно, за да го задоволиш. Наричат го английска перверзия, но той го е научил, докато е бил роб на френски кораб. Белезите на гърба му доказват историята.

Морне отново извика в отговор на удар с камшик.

— И капитанът иска да го бият, за да си припомня преживяванията си? Направо чудовищно!

— Мисля, че нещата са още по-объркани. Той ми каза, че иска да го бият, за да не забравя омразата си към французите и особено към римокатолиците.

Останах напълно озадачен от информацията, но поне престанах да мисля по какъв низък начин бях оскърбил госпожица Бартън. Бих казал повече за отвратителните неща, които хората правят в стремежа си към удоволствия, но се опасявах, че Дебора ще ме нарече лицемер, затова замълчах. Тя се притесни от газовете в интимните си части и освобождаването им ме принуди да стана от леглото.

Започнах да уринирам в нощното й гърне — друга предпазна мярка срещу венерически болести, когато чух, че вратата на Морне се отвори. Надолу по стълбите се разнесоха тежки стъпки на ботуши. Облякох се набързо, за да го проследя.

— Защо бързате толкова? — попита Дебора.

— Той не знае, че съм тук. А аз не знам къде отива.

— Аз мога да ви кажа. Отива на отсрещния бряг на реката, в къщата на холандеца в Ламбет Маршиз.

— И какво ще прави там?

— Едва ли циганките там ще му предсказват бъдещето. Мястото е греховно. Има ли пари, човек може да получи неща, каквито не може да намери никъде другаде по света. Веднъж мосю Вогван искаше да ме заведе там. Предложи ми една гвинея да отида с друга жена. Нямах нищо против. По-безопасно е, отколкото да съм с мъж. Само трябваше да ближа катеричката на другото момиче и да стена от страст. Но бях чувала разни истории за онова място. Наричат го „При холандеца“. Никой не вижда повече някои от клетите проститутки, които ходят да работят в къщата.

Срещу един шилинг получих информация за дома с лоша слава, излязох на Флийт Стрийт, наех карета, слязох по Белите стълби на Чанъл Роу и се качих на лодка, за да премина реката.

Луната се показа на черното небе като крив жълт нокът. По средата на Темза над нас се спусна мъгла, същинска плаваща чума. Прозорците на надвисналите по Лондонския мост къщи светеха като огърлица от жълтеникави диаманти.

Бях се провалил в следенето на набелязаната жертва и не знаех как да призная пред Нютон къде ме е завело преследването на капитан Морне. Нямах представа и как ще обясня разходката си. Нютон не знаеше почти нищо за разгулното поведение и се интересуваше от далеч по-възвишени неща. За него човешкото тяло и потребностите му едва ли имаха значение, освен като възможен материал за научни експерименти. Всеки път, когато го погледнех в очите, имах усещането, че ме пронизва като с кинжал. Какво знаеше той за човешките слабости?