Уилям Дийл - Владетелят на Ада

— Чип, мисля, че трябва да се прибираш у дома каза Мецингер. — Това не е място за шестнадесетгодишни.

— Аз съм в милицията още от четиринадесетгодишен, татко — отговори синът му. — Няма да те изоставя.

— Слез долу при майка си, тя има нужда от теб.

— Моето място е с теб.

— Чип…

— Не, татко. Няма да си тръгна без теб. Какво ще каже Генерала, ако те чуе да говориш така? — Баща му не отговори и Чип попита: — Какво мислиш, че ще стане?

— Нищо, по дяволите. Щом съмне, Генерала ще седне с онзи Вейл и ще му намерят колая.

Чип потрепна и се опита да прогони студа.

— Във Виетнам сигурно не е било така, нали, татко?

— Беше точно обратното. Жега, задушно, влажно. Можеше да си напълниш шепата с пот само от въздуха! В Кувейт пък беше горещо и сухо. Устата ти се пълни с прах и не можеш да я изплюеш, дори и животът ти да зависи от това. Но ще ти кажа, беше по-добре от това. Никога не съм обичал студа.

— Тогава защо избра да живеем в Монтана? — изсмя се Чип.

— Защото тя е нашият дом. Това е Божията страна. Аз я обичам, само дето нощите ме съсипват. Прекалено студено е.

— Трябва да се гордееш със сина си, Дейвид — проговори нечий глас зад тях.

Те вдигнаха глави. Енгстрьом се извисяваше над тях като някаква кула, очите му блестяха под качулката на якето му.

Мецингер и Чип скочиха и отдадоха чест.

— Спокойно, няма нужда — махна с ръка Генерала. — Просто си помислих, че не е зле да се помоля заедно с войниците. Седнете.

Мецингер и синът му седнаха и отново се сгушиха до огъня.

— Някакви новини? — попита Чип Мецингер.

— Не. Уплашен ли си, синко?

— Не. Толкова е студено, че дори и не ми идва наум да се страхувам — отговори момчето.

— Каквото и да стане или дойде, спомняйте си думите на Лука, двадесет и първа глава, двадесет и осми стих — каза Енгстрьом. — „А когато почне това да се сбъдва, изправете се тогава и подигнете главите си, защото се приближава избавлението ви. Небе и земя ще премине, ала думите Ми няма да преминат. И тъй, бъдете будни във всяко време и се молете, за да можете избягна всичко онова, което има да стане, и да се изправите пред Сина Човечески.“

— Амин — каза Мецингер, но в гласа му имаше тъга.

— Амин — повтори Чип.

Генералът продължи и те го чуха да говори на други в мрака.

Мецингер прегърна сина си и го притисна към себе си.

Хангара, събота, 6 часът и 5 минути вечерта, монтанско стандартно време

Сержантът вървеше из препълнения хангар, като спираше тук-там и си казваше по някоя приказка с войниците. Един млад рейнджър се бе дръпнал настрани. Бе приклекнал до една стена, потънал в размисъл. Почерненото му лице беше сериозно, а погледът забит в бетона.

— Какво става, войнико? — попита сержантът.

— Не съм сигурен, сержант.

— Какво искаш да кажеш, че не си сигурен?

— Никога не съм си мислил, че ще убивам американци, когато постъпих в рейнджърските части.

— Как се казваш, синко?

— Ризо, сър.

— Е, аз съм сержант Уилямс. Джейсън Уилямс. Аз съм в армията от двайсет и осем години и на мен също никога не ми минавало такова през главата. Но нашият командващ казва, че тези хора са предатели. Те заговорничат срещу правителството и грабят и убиват за собствена слава.

— Много ми е трудно, като си мисля, че трябва да избиваме фермери от Монтана — каза войникът. Беше на двайсетина години.

— Те не са фермери, те са специално обучени партизани, които искат да свалят правителството и да опозорят знамето. Спомняш си какво стана в Оклахома Сити, нали? Помисли си за това. Мисли за майка си и сестра си у дома, какво би могло да им се случи, ако тези ренегати успеят да се измъкнат оттук.

— Да, сър, няма да го забравя.

— Добре. Ти ще се справиш. Ще направиш каквото ти заповядат, Ризо. Не се и съмнявам.

— Благодаря ви, сър.

Планината Джеймс, събота, 6 часът и 22 минути вечерта, монтанско стандартно време

Съгласно заповедта, два хеликоптера „Спектър“ заобиколиха южния склон на планината и се доближиха на неколкостотин метра от зоната на бойните действия. Инфрачервените скенери претърсваха черния склон на планината за входа на бункера. Екипажът търсеше прояви на активност и откри много такива. От входа на бункера непрекъснато изскачаха фигури, които носеха ракети, гранатомети и автоматични карабини М-16 — незаконни оръжия, останали скрити до този момент. Отзад в хеликоптера един специалист маркираше позициите на ракетометчиците с ракети „земя-въздух“ върху растеризирана бойна карта и предаваше информацията по радиото в командния център на летището в Мисула.