Уилям Дийл - Владетелят на Ада

— Господа, аз съм полковник Шрак. Погледна зад рамото на Вейл и кимна на Файърстоун. — Генералът желае да разговаря с господин Вейл насаме. Господин Файърстоун, ние с вас можем да поседнем, ако нямате нищо против.

— Чудесно — каза Вейл.

— Ей сега ще предам на Генерала, че сте пристигнали.

Шрак отиде в едно ъглово сепаре и заговори на един плешив мъж с островърха глава, който бе седнал с гръб към входа. Това беше Енгстрьом. Файърстоун се приведе към Вейл и прошепна:

— Дотук ги изброих шестнадесет души, включително Шрак, Мецингер, Ренц, Болинджър, Рейни и Генерала.

— Цялата банда, и всички в униформа.

— Ти беше прав, явно обича да се изхвърля.

Шрак се върна при тях.

— Последвайте ме, господин Вейл.

Поведе го към ъгловото сепаре, където седеше Генерала. Той се оказа по-едър, отколкото си го бе представял Вейл, и с по-младежки вид. Беше в отлична форма, с широки плещи и дебел врат, съвсем плешив, с гъсти черни вежди, закриващи дълбоко хлътнали, гневни очи, които се впиха във Вейл. Той се изправи и ръката му стисна ръката на Вейл така, както змия стиска заек в прегръдката си.

— За мен е удоволствие, господин Вейл — изрече той с толкова дрезгав глас, като че ли страдаше от вечен фарингит.

— За мен също, генерале.

— Заповядайте, седнете. Искате ли някаква закуска? Кафе?

— Само кафе, благодаря.

Енгстрьом вдигна ръка, без да откъсва поглед от Вейл.

— Чувам, че ви бива като адвокат.

— Донякъде — отвърна Вейл и се усмихна.

— А сега работите към кабинета на генералния прокурор.

— Точно така.

— Тая Азимур ви заби доста здрав трън в лапата, нали? — Каза го без следа от сарказъм или присмех.

— Ами нали знаете, медиите са като професионалните болести, няма отърване от тях.

— Никога не съм казвал нищо повече от „Здравейте“ на журналист.

— Старал съм се винаги да бягам от тях като от чумави.

Един от хората на Енгстрьом сложи пред Вейл кани с кафе и мляко.

— Идвате отдалеч, господин Вейл. Явно имате да казвате важни неща.

— Така мисля.

— Ами… — Генерала разпери ръце, — ето ме.

— Ще сложа картите на масата, генерале. Преди десет дни един армейски конвой, превозващ оръжие, беше нападнат и ограбен в прохода Изгубената следа. Десет американски войници са били убити и напъхани в найлонови чували. Два дни по-късно Джордж Уолър, известен също под името Ралф Андерсън, беше убит в Охайо от професионален стрелец. Андерсън беше под закрилата на програмата за защита на особено важни свидетели. Има няколко улики, които свързват двете престъпления. Първото е, че проходът Изгубената следа е на ваша територия. И втората, Уолър беше потенциален свидетел в полза на правителството срещу Светилището. Никоя други група или личност не биха имали мотив да убиват Уолър освен вашата бойна част.

— Това е църква, сър, а не бойна част. Християнска църква.

— На мястото на двете престъпления имаше оставени две кодирани съобщения. Числа. Две-три-тринадесет. Те са от главата и стиха в Стария завет, който обяснява употребата на думата „Йехова“ или „Яхве“ вместо Господ. Това също така е името на вашето укрепление.

В ресторанта настъпи пълна тишина, нарушавана единствено от цвъртенето на бекона. Никой не се помръдваше. Сам Файърстоун внезапно изпита силно желание пистолетът му да беше зареден.

— Колкото до вашето споменаване за някаква наша територия, длъжен съм да ви заявя, че ние не сме някаква негърска улична банда, окупирала някакъв площад. Ние не притежаваме територия, това просто случайно е енорията на Светилището.

— Според вашия човек Авраам, това е християнска армия.

— Той не е мой човек, господин Вейл.

— Вие спонсорирате радиошоуто му.

— Това вече незаконно ли е? Да не би най-накрая ционисткото правителство да е отменило Първата поправка към Конституцията?

— Неговите проповеди могат да се изтълкуват като нарушение на определени федерални статути.

— Не мисля така.

— Казах изтълкувани, сър.

— Това ли било цялата работа? Брат Авраам говори истината и изведнъж църквата ми е под подозрение за…? — Той не довърши изречението.

— Генерале, това, за което говорим, са поредица от тежки углавни престъпление. Нищо в Конституцията не дава правото на никого да убива или краде.

— Освен по време на война. Всички закони стават невалидни по време на война, господин Вейл.

— О? Да не би да съм пропуснал нещо? Да не сте във война със Съединените щати?

— Това е просто словесен израз.