Уилям Дийл - Владетелят на Ада

Файърстоун му показа значката си и каза небрежно:

— Казвам се Сам Файърстоун, съдия-изпълнител на САЩ. Това е заместник генералният прокурор на САЩ Мартин Вейл.

— Въоръжен ли сте, сър? — попита момчето с глас, който определено не беше толкова корав, колкото би му се искало.

Файърстоун внимателно се пресегна, разкопча палтото си и го отметна. Под дясната мишница носеше деветмилиметров „Глок“.

— Ще трябва да ми го предадете — заяви момчето с внезапно надебелял глас.

— Съжалявам, синко, аз съм съдия-изпълнител и не давам оръжието си никому.

Момчето беше като убодено от заявлението. Отправи умолителен поглед към двамата мъже пред ресторанта, после реши да го раздава възрастен и да се справи само със ситуацията.

— Тогава не можете да продължите.

Файърстоун кимна към колите, паркирани около ресторанта.

— Ако се съди по броя на автомобилите, вие ни превъзхождате в брой. Но…

Той посегна под мишницата си с лявата ръка, измъкна пистолета и извади пълнителя. Пъхна го в джоба на ризата си, след което изхвърли патрона от цевта, хвана го във въздуха и прибра и него в джоба.

— Това устройва ли те?

Момчето го гледа няколко секунди, после извади от джоба си клетъчен телефон и набра някакъв номер. Единият от мъжете на пост пред ресторанта отговори.

— Обажда се Рики. Те са — каза момчето. — Съдия-изпълнителят е с оръжие, но го изпразни. — Слуша няколко секунди и кимна. Единият от двамата пазачи до вратата на ресторанта махна на Файърстоун да влизат.

— Благодаря — кимна Файърстоун на младия пазач, подкара колата по заскрежения път, зави и паркира срещу магистралата.

— В случай че ни се наложи да се спасяваме с бягство — обясни той.

Вейл се размърда неспокойно на седалката.

— Наложи ли ни се да се спасяваме с бягство, едва ли ще стигнем до колата.

— Те нямат намерение да започват войната тук и сега — каза Файърстоун, докато вървяха към ресторанта. Подметките им скърцаха по скрежа.

— Гарантираш ли го?

— Нищо в живота не е гарантирано.

— Все гледаш да ме успокоиш, нали, Сам?

Съдия-изпълнителят се усмихна.

— По дяволите, след години ще има да разказваш на внуците си за този ден.

— Това ще е голяма работа, наистина. Нямам деца, да не говорим за внуци.

— Никога не е късно да започнеш.

— Аз съм градско момче, Сам. Не съм издялан от онзи материал, от който правят героите на Дивия запад.

— И за това никога не е късно. Освен това ти си много чаровен, Мартин. Брат вълк го потвърди.

— Може би не си го разбрал правилно.

— Едва ли.

Съдия-изпълнителят извади тютюн за дъвчене и пъхна малко зад долната си устна.

— Що за промяна става с теб, Сам. Говориш като Били Хлапето, дъвчеш тютюн…

— Родното ми място е, а и аз бързо влизам в релси. Искаш ли да подъвчеш?

— Не, благодаря, и без това се мъча да откажа цигарите. Колко ли хора е довел със себе си Енгстрьом?

— Най-малко петнадесет или двадесет, ако съдим по колите.

— Доста гадно съотношение.

— Ти раздаваш картите. Разиграй наивника.

Пред входа двамата мъже ги спряха, но още преди да отворят уста, Файърстоун извади пистолета си, издърпа затвора му и го поднесе под очите им.

— И въпреки това пак се налага да ви обискираме, сър — каза учтиво единият от пазачите. Беше як мъж, прехвърли тридесетте, със защитни панталони и тежко кожено яке със сержантски нашивки на ръкава.

— Генерала въоръжен ли е? — попита Вейл преди мъжът да се заеме с него. Въпросът му направо изуми Файърстоун и здравата изненада сержанта.

— Какво искате да кажете? — попита колебливо сержантът.

— Ако вие нямате вяра на думата на един генерален прокурор на САЩ, тогава ние ще трябва да претърсим Генерала.

— Не мисля така.

— Тогава или отворете вратата, или си тръгваме.

Сержантът го изгледа с убийствена злоба, пресмятайки всички варианти.

— Тук е доста студено, сержант. Решавайте, но не се бавете много.

Сержантът поклати глава, но накрая отвори. Вейл влезе пръв и застана до прага. Помещението беше ниско, с Г-образна форма, с плот и грил вдясно и маси и сепарета пред него. Единствената светлина идваше през прозорците. Докато очите му се нагодят към здрача, Вейл зърна глава на лос и препарирана пъстърва, закачени на стената. До вратата имаше забити половин дузина куки със стари подкови, накачени върху тях. Ухаеше на кафе и току-що изпържен бекон.

Масите пред него бяха празни, освен една, заета от двама мъже. Единият беше мършав като плашило, другият беше месест, с мормонска брада, и носеше слънчеви очила дори и в затъмнения ъгъл. Плотът беше отрупан с мъже в защитни костюми — или седяха на столчетата, или стояха прави. Нисък, набит мъж с мрачно изражение и вензели на полковник на ръкава на якето пристъпи напред и каза: