Александра Маринина - Посмъртен образ

Всички знаят, че Ксения Мазуркевич злоупотребява с огромни дози препарати. Нека подозрението падне и върху нея. И върху Харитонов. И още кой знае върху кого… Само да не е върху него, Андрей Смулов.

Прибра се вкъщи, изгори новия дневник на Алина, а пепелта изхвърли в тоалетната чиния. В понеделник щеше да подхвърли старата тетрадка в чекмеджето на Павел Шалиско. Ако детективите не изровят Пашка сами, винаги можеше да им подаде неговата кандидатура. По-късно щеше да реши какво да прави с парите и брилянтите, засега можеха да постоят на едно хитро място. Щеше да види как върви разследването, може би щеше да се наложи да ги пробута на някого. Скъпоценностите не бяха много, Алина беше продала значителна част от тях, когато бе купувала апартамента, а и после, когато бе правила ремонта. Но защо криминалистите трябваше да знаят това? Той ще даде пълното им описание, ако го попитат — нека си мислят, че убиецът се е полакомил за голям брой ценни украшения.

В събота и неделя пред очите на всички той играеше ролята на смазан от мъка любовник. И наистина му беше мъчно — та нали бе обичал Алина, а думите й, че само го е търпяла, защото му е била задължена, му причиняваха остра болка. Всичко се оказа безсмислено, всичко беше напразно. Мишка Татосов не беше между живите, а той, Смулов, така и не разбра каква е била тайната на способността му да пробужда любов към себе си. Така и не разбра защо него, Смулов, никой не го обича. Дори Алина… А той толкова й бе вярвал.

Оставаше Волошин. Кой знае какво му бе наговорила тази луда жена! Трябваше да ликвидира и него.

При Волошин отиде в понеделник, след като се отби в редакцията на списание „Кино“ и остави в бюрото на Шалиско дневника на Алина.

— Защо се върна, а? Кой ти разреши да се появяваш тук? Какво, по дяволите, търсеше тук?

— Не мога — шепнеше в отговор Волошин. — Мислех, че ще издържа. Това ме преследва цял живот. Търпях колкото можах, дори исках да се оженя, намерих си жена там, в Сибир. А после видях в едно списание портрета на Алина и разбрах, че трябва пак… Това е кошмар, упорит кошмар. Търсих я, обикалях нейния блок, но никъде я нямаше. Мислех, че ще полудея…

— Ами че ти отдавна си полудял! Та ти си сексуален психопат, започнал си с развращаване на малолетни! Тя е била само на шест години, когато си започнал да я тормозиш. Ти трябва да се лекуваш! Ще те тикна в най-отвратителната лудница, животно такова!

— Не мога — жално повтори Волошин.

— Какво ти каза тя? За какво се е срещала с теб в петък?

— Тя е мислела, че съм умрял. Мислела е, че ти си ме убил. Попита ме как се казвам… Каза, че си убил някакъв Татосов… Нищо не разбрах. Само я гледах…

Какво пък, с някакво странно безразличие си помисли Смулов, тя е подписала и твоята присъда. Тя е виновна.

Излезе от жилището на Волошин, като остави след себе си мъртвото му тяло, качи се на тавана, скри там украшенията на Алина и плика с парите от Харитонов. Да стоят там за всеки случай. На него и без това не му трябват, а ако детективите ги намерят тук, съвсем ще се оплетат. Може пък, дай боже, да припишат убийството на Алина на този луд нещастник. И едва когато излезе от входа, си свали ръкавиците.

Ето, това беше — мислеше си тъжно, докато крачеше бавно по облените в слънце есенни улици. — Край на любовта, която преди четири години ме направи щастлив. Край на творчеството, защото повече нищо няма да мога да създам. Алина вече я няма. Няма го Мишка Татосов, когото бих могъл да мразя и поне благодарение на тази изгаряща омраза бих могъл да се чувствам жив. Нищо няма. Наоколо е пусто. Всичко беше напразно.

Александра Маринина

Посмертны образ, 1995

Издание:

Александра Маринина. Посмъртен образ

Руска. Първо издание

ИК „Хермес“, София, 2003

Редактор: Ева Егинлиян

ISBN: 954-26-0035-6

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/text/29495

Последна корекция: 4 март 2014 в 07:10

Висш държавен институт по киноизкуство. — Б.пр.

Държавен институт за театрално изкуство. — Б.пр.