Александра Маринина - Посмъртен образ

Завършиха училище и продължиха в различни институти. Андрей — във ВГИК, Михаил — в медицинския. Продължаваха да живеят в един и същи район и често се срещаха по улиците или в магазините. На двайсет и шест години Смулов се ожени за момиче, в което беше безумно влюбен, и при една такава случайна среща запозна жена си с Татосов. Мишка, негов връстник, по това време вече беше започнал да оплешивява и със своя дребен ръст и дълбоките си бръчки приличаше на някакъв чичко. Но очите му грееха все така весело, а гласът му бе кадифен и привлекателен.

Година и половина след сватбата съпругата на Андрей му съобщи, че го напуска, за да заживее с Татосов.

— Ама защо? — крещеше Смулов и с усилие сдържаше яростните си сълзи. — Какво толкова не ти харесах? С какво Мишка е по-добър от мен?

— С всичко — уморено отвръщаше Галина. — Ти си студен егоист, искаш от хората само едно: да ти се възхищават, да изпадат във възторг пред твоята красота и талант. Хората са ти нужни само за това. Използваш ги, за да се оглеждаш в тях като в огледало и да се любуваш на своето превъзходство. Искаш да те гледат в устата, а ти да ги подритваш. Искаш да те обичат, да те обожават, но не искаш да даваш нищо в замяна на това.

— А той какво дава в замяна?

— Всичко. Отдава се целият. Готов е да слуша хората, да им съчувства, да ги утешава, да им помага — дори да са му съвсем чужди. Топъл е, душевно топъл, разбираш ли? С него е леко и хубаво. А с теб — студено и неуютно. Аз измръзнах, докато живях с теб. Способен ли си да разбереш това?

Не беше способен. Той страстно желаеше около него да има хора, които да го обичат, за които да бъде привлекателен. Искаше да бъде в центъра на вниманието им. А наоколо му бе пусто.

Галина се събра с Татосов, а след няколко месеца Михаил я изостави. Намерил си ново гадже, още по-красиво от Галина. Смулов очакваше, че Галина ще се върне, готвеше се отначало да я унижи, хубавичко да й натрие носа, а после да прояви благородство и да я приеме в прегръдките си. За щастие, мислеше си, не сме разведени. Но кой знае защо, тя не се върна.

Смулов сам отиде при родителите й, занесе цветя и бонбони и предложи на жена си да се върне.

— Не — поклати глава тя.

— Но защо?

— Ще чакам. Може той да ме повика обратно.

— Няма да те повика! Има си нова мадама, а след нея ще има друга и така нататък…

— Нищо. При него ще се върна, ако ме повика. А при тебе — не.

Любовта му към Галина се изпари доста бързо. Омразата му към Татосов бе още жива, пускаше корени все по-дълбоко и по-дълбоко в душата му, разцъфтяваше и укрепваше. Смулов започна да снима първия си филм, вложи в него цялата си болка. Двамата главни герои страшно приличаха на него самия и на Миша Татосов. Мрачен красавец, когото никой не разбира и всички подозират, че е извършил убийството, и весел, добродушен, грозноват симпатяга, когото всички обожават и който в края на краищата се оказва истинският убиец — жесток и дълбоко безнравствен. Филмът стана хубав и донесе на Смулов популярност. Но в душата на Андрей нищо не се промени. Той все още не разбираше защо никой не го обича, защо жените толкова бързо и с такава лекота се разделят с него, защо наоколо му цари такава пустота. А той толкова силно искаше да го обичат…

На трийсет и шест години срещна Алина. Отначало бе влюбен в нея, защото беше красива жена, а пък с вътрешния й свят започна да се занимава само защото искаше да я накара да играе пред камерата така, както му бе нужно на него като режисьор. Но съвсем неочаквано срещна у нея възхищение и благодарност. Срещна именно онова, което все не успяваше да намери у жените. Беше щастлив.

Макар и не веднага, Алина му разказа за страховете си, за човека, който я преследвал от ранното й детство и от когото се страхувала толкова много, че губела способността си да живее и работи. Андрей вече разбираше, че Алина Вазнис е негова актриса и направи всичко, което беше по силите му, за да й помогне да намери душевен покой. Обичаше я, защото тя го обичаше. Обожаваше го. Гледаше го в устата, попиваше всяка негова дума. Смяташе, че е най-талантливият. Най-добрият. Но страхът й така и не отмина окончателно. И Смулов започна да се отчайва.

Веднъж Алина с горчивина му призна:

— Ти правиш за мен толкова много, а мен ме боли, че всичко е напразно. Нищо няма да излезе.

— Не говори така, мила — успокояваше я Смулов.

— Нали през цялото време съм до теб, а докато съм до теб, той няма да смее да те доближи.

— Ти не можеш постоянно да бъдеш до мен. А докато той съществува на този свят, няма да имам покой.