Александра Маринина - Посмъртен образ

Смулов дълго не можа да забрави този разговор. И в края на краищата реши, че докато на този свят съществува Мишка Татосов, за него, за Андрей Смулов, няма да има покой. Омразата и завистта го гризат непрестанно, изгарят го отвътре, не му дават дъх да си поеме, да погледне света с нормални очи. Всички казват, че се е изчерпал, че Смулов е режисьор на един филм. Така е, защото омразата към Михаил го кара отново и отново да излива във филмите си онова, което носи в душата си, а именно въпроса: Защо? И безплодното търсене на отговор. Ще задиша свободно само когато Татосов изчезне. Когато няма да има на кого да завижда и кого да мрази.

На няколко пъти Алина му бе показвала човека, който я преследвал:

— Ето го, виж. Пак ме причаква.

— Хайде да се оплачем в милицията — предлагаше Андрей. — Сега ще го хвана и ще го заведа в участъка. Ще напишеш оплакване и ще го тикнат в затвора.

— За какво? В кодекса няма такъв член.

— Глупости, винаги можем да го обвиним в хулиганство. А той ще получи добър урок.

— И какво ще трябва да напиша в оплакването?

— Как какво? Всичко, както си е било.

— Не — страхуваше се Алина. — Няма да мога да им разкажа всичко. Срам ме е.

Смулов добре запомни физиономията на онзи човек. Понеже знаеше, че той живее някъде близо до родителите на Алина, без много усилия го проследи.

— Слушай, животно! — каза му тихо и яростно. — Ще ти дам пари, но ще се махнеш оттук веднъж завинаги. Разбра ли ме? Мога за нула време да те тикна в затвора, но ми е жал за Алина. Скъсал си й нервите, омърсил си душата й. Колко искаш, за да не те видим повече — нито тя, нито аз?

Не разговаряха дълго. Волошин каза една сума, която Смулов спокойно можеше да си позволи.

— Ето ти пари за билет — извади той портфейла си. — Тръгвай веднага, вземи си билет за по-далечно място. Утре ще се срещнем пак тук, за да ми го покажеш.

Волошин си купи билет за Красноярск за 8 ноември. И Смулов започна да обмисля своя план. Беше 31 октомври.

На 8 ноември Смулов отиде на летището, убеди се, че Волошин е отлетял, и на другия ден започна да обикаля района на Замоскворечието, където беше минало детството му и където още живееше Михаил Татосов. Беше се подготвил, че ще трябва да направи няколко опита, докато обстоятелствата не се подредят по най-сполучливия начин. Но му провървя. Обстоятелствата се подредиха сполучливо още първия ден. Смулов стоеше във входа, притиснал гръб към стената в дълбоката, неосветена ниша между външната и вътрешната входна врата, и чакаше Татосов да се прибере от работа. Михаил беше сам, в момента във входа нямаше други хора и с един удар с тежко паве Смулов строши черепа му. Михаил бе много по-нисък от него и не бе трудно да го удари.

Той веднага отиде при Алина.

— Убих го — каза, рухна на дивана и закри лицето си с ръце. — Тази отрепка няма да те плаши повече. Сега можеш да живееш спокойно. Само за едно те моля, мила: ако дойде милиция и те попитат къде съм бил днес, кажи, че направо от снимки съм дошъл тук и съм бил при теб до утре сутринта. Ще го направиш, нали?

— Разбира се — прошепна с треперещи устни Алина. — Господи, Андрюша, какъв грях си стоварил на душата си! Та ти си убил човек!

— Не човек, а животно, което ти е отровило живота. Бог ще ми прости — нали го направих заради теб, заради жената, която обичам.

Предаността на Алина нямаше граници. Андрей се бе решил на такова нещо заради нея! И сега тя му бе длъжница до края на дните си.

След около две седмици наистина дойде човек от милицията, смешен един, с дълъг мършав врат.

— Спомнете си, моля, Андрей Лвович споменавал ли е пред вас за някакъв конфликт между него и един човек на име Михаил Татосов?

— Не — твърдо отговори Алина. — Никога не съм чувала това име.

— А къде беше Смулов на 9 ноември?

— Прекарахме заедно целия ден. Отначало на снимачната площадка, после дойдохме тук. Той остана при мен до сутринта, когато отново отидохме на работа.

Тя направи всичко така, както я бе помолил Андрей. И си помисли, че това е само нищожна част от онова, което би трябвало да направи за него като благодарност, че я бе избавил от старите й страхове.

И животът се промени. Любовта им разцъфтя, укрепена от тайната за чуждия живот и смърт. Алина, освободена от веригите, които я бяха сковавали, най-сетне започна да изявява целия си талант. Смулов направи филм, който ги прослави, и веднага започна нов, който обещаваше да стане още по-сполучлив…

И всичко рухна в един миг. На 14 септември 1995 година късно вечерта по телефона му се обади Алина.