Александра Маринина - Посмъртен образ

Виктор Волошин е прекарал почти две години в Сибир, при което веднъж на три месеца е получавал от Москва, от Смулов, пари — еквивалента на петстотин щатски долара. На 18 юни 1995 година Волошин се връща в Москва, от 31 август до 9 септември се намира в Сочи, където по това време се снима филмът „Безумие“ и където го вижда Алина. Неизвестно защо Алина ужасно се уплашва от него.

На 14 септември по време на работна прожекция Алина отново вижда на екрана лицето на Волошин и това рязко разваля настроението й. Странно! Та нали когато е отивала на прожекцията, тя е знаела, че ще го види, а очевидци твърдят, че е била в прекрасно настроение. Значи не е очаквала той да е попаднал в кадър? Е, попаднал е. И какво от това? Откъде тази нервозност и напрегнатост?

На 15 септември Смулов полага неимоверни усилия, за да предизвика у служителите на киноконцерна „Сириус“ негативно отношение към Алина. Късно вечерта същия ден някой — засега ще го наричаме така заради прецизността на експеримента — убива Алина. На 18 септември пак някой — същият или друг човек? — убива Виктор Волошин.

Умът не го побира. Не се подрежда никаква ясна картина. Засега не бива да закачат Смулов, няма основание за задържането му, а ако просто си поговорят с него, той ще се измъкне хитро и ще подреди друга загадка. Майстор на жанра, дявол да го вземе!

Настя седеше в кухнята у дома си, подвила крака на малкото диванче, поставено под прозореца, а пред нея на масата бяха подредени листовете със схемите, които само тя си разбираше. В хола Алексей гледаше телевизия при намален звук. Беше вече много късно, но той не си лягаше, чакаше я.

— Льошик! — извика тя. — Хайде да хапнем нещо.

Льоша дойде в кухнята — огромен, тромав, с непокорни рижави кичури на главата, които го правеха да изглежда някак несериозен, нищо общо с доктора на науките и професора, какъвто беше в действителност.

— Огладня ли?

— Не… просто мозъкът ми засече. Трябва да се поразсея. Остана ли ни нещо от вечерята?

— Кокошка с картофи. Искаш ли?

— Искам.

Тя събра бързо листовете от масата и започна да реже хляб и да подрежда приборите, докато Льоша затопляше остатъците от кокошата гозба. Никак не беше гладна, но топлата храна обикновено добре й помагаше — абстрахираше я от мисловната й дейност.

— Льоша, как мислиш, от какво най-много се страхуват нормалните хора?

— От смъртта — бързо отговори той. — Това е на първо място.

— А на второ?

— От призраци.

— Стига де, сериозно те питам.

— И аз сериозно ти отговарям. Ти например, когато си сама вкъщи и внезапно чуеш странен звук, чийто източник е някъде съвсем наблизо, не се ли плашиш?

— Плаша се, разбира се.

— Ами ето на. А сега помисли: ти знаеш, че си сама вкъщи, че няма никой друг наоколо. От какво се страхуваш тогава?

— Всъщност да… — Тя замислено повъртя в ръце бутилката с кетчуп, като размисляше да сипе ли от него в гозбата или не е нужно. — Ако формулираме по-точно: хората се страхуват от необяснимото, от онова, което е извън рамките на техните разбирания. Включително и от призраци.

Алина познава Волошин от дълги години и се страхува от него. После Волошин заминава и е съвършено очевидно, че Алина знае за това, защото пише в дневника си, че вече може да не се страхува от него. Вероятно Смулов е платил на Волошин, за да замине и да остави Алина на мира. Дотук нещата се подреждат… Волошин се връща и попада пред очите на Алина. И то попада неслучайно. Той отива там, където в момента се снима филмът. Търси я. Защо? Добре, за това ще помислим после. Алина го вижда и… изплашва се, сякаш вижда призрак. Не човек, който й е неприятен и от когото се страхува, а призрак. По лицето й се изписва такъв неподправен ужас, че тя сякаш е на ръба на безумието. А какво представлява призракът? Образ на умрял човек. Алина е смятала, че Волошин е умрял, именно затова е била толкова сигурна, че може вече да не се страхува от него. Защото ако той просто е заминал, всеки момент е можел да се върне. А в дневника няма нито дума за това. Нито веднъж, докато описва съня, който я хвърля в ужас, тя не споменава, че човекът с бенката на бузата и тънките устни може да се появи отново. Не, тя всеки път уверено пише: „Колко е хубаво, че вече мога да не се страхувам.“

— Разбрах — каза тя и думите й увиснаха във въздуха.

— Какво разбра?

— Разбрах — повтори тя, глупаво усмихната. — Всичко разбрах, Льошка. Била съм една тъпа кокошка. Сипи ми още малко, ако обичаш.