Александра Маринина - Посмъртен образ

— Искам да знам кого всъщност си убил — каза тя през зъби, сякаш едва сдържаше напиращ към гърлото й истеричен вик.

— За какво говориш? — смая се Смулов, като същевременно почувства как по гърба му пробягват студени тръпки.

— Той е жив. Не си го убил. Но нали милицията дойде да ме пита къде си бил? Трябвало ти е алиби. Значи все пак си убил някого. Искам да знам кого си убил.

— Чакай малко, чакай… — Той губеше почва под краката си по-бързо, отколкото успяваше да осъзнае случващото се. — Алина, грешиш. Не може да е жив. Аз го убих. Ще обсъдим всичко, обещавам ти, само не по телефона. Не дай си боже да ни чуе някой. Легни си и не мисли за нищо, това са нерви, ще видиш. На сутринта ще се успокоиш.

На сутринта тя дойде в павилиона бледа, с изнурено лице и зачервени очи. Игра крайно лошо. На площадката постоянно имаше много хора и това го избавяше от обяснения с нея. В почивките бягаше — обаждаше се по телефона, разговаряше с членове на снимачната група. Беше взел решението си още снощи: трябваше да се отърве от Алина. Убийството на Татосов така си и остана неразкрито и сега Алина бе единствената освен Смулов, която знаеше истината. Достатъчно му бе да чуе гласа й снощи по телефона, за да разбере: тя няма да се примири, няма да го прикрива. Той беше божество за нея само защото пое върху себе си страшен грях, за да я спаси. И щом излиза, че не е така, ще настъпи и краят на нейната любов и възхищение. Тя ще го предаде, без да се замисли.

Когато снимките приключиха, той, придружен от няколко души — умишлено, за да не се окаже принуден да й дава обяснения, — отиде при Алина.

— Днес нещо не си във форма. Останаха ни само два дни в този павилион и не можем да си позволим безкрайни дубли. Прибери се вкъщи, мила, изпий нещо успокоително и си легни. Трябва много добре да се наспиш. — Наведе се до бузата й, целуна я и тихичко й прошепна: — Довечера ще намина и ще си поговорим. За нищо не се тревожи, всичко е наред, уверявам те. Просто ти се е сторило.

Вечерта към единайсет отиде у Алина. Но работата се оказа по-лоша, отколкото бе предполагал.

— Да не си посмял да ме уверяваш, че съм луда! — крещеше Алина. — Да не си посмял да ми говориш, че ми се е сторило. Днес отидох там, видях го, говорих с него. Той ми каза как си го придумал да замине, как си му пращал пари. А в действителност си убил друг човек — някакъв Татосов. Та аз дори не знаех името на онзи луд човек. Милиционерите ме питаха за Татосов, а аз, глупачката, си мислех, че ме питат за него. Прикрих те! Ти ме превърна в съучастница! Гад, студен, равнодушен гад! Ти просто си ме използвал, използвал си моята благодарност и преданост!

Още с влизането си в апартамента беше разбрал, че Алина е взела лекарства. Движенията й бяха вяли, някак забавени, говорът й често ставаше несвързан. Смулов все по-ясно разбираше, че няма път за отстъпление. Налагаше се да я убие.

— Мразя те — ломотеше тя, уморена от толкова продължителното говорене. — Господи, колко те мразя! Отвращаваш ме. Ти беше прекрасен за мен, докато си мислех какво направи, за да ме спасиш. А ти… През всичките тези години те търпях, защото ти връщах дълг. А се оказа, че нищо не ти дължа. Ти ме въвлече в убийство…

Това вече той не можеше да понесе. Не отдръпна възглавницата от лицето й, докато тя не замря след сетната конвулсия.

После си пое дъх, постара се да се овладее. Огледа се наоколо. Първо намери дневниците — много добре знаеше къде са. Сложи си ръкавиците, които бе донесъл, внимателно прелисти двете тетрадки, бързо прегледа текста, написан с едрия, заоблен почерк — търсеше нещо във връзка със смъртта на Лудия. Едната тетрадка беше стара, записките в нея завършваха през март и Смулов реши, че не представлява опасност за него. Втората тетрадка беше започната в средата на април, Алина беше писала в нея снощи и днес. Е, това вече беше опасно. В записките всичко бе налице. Какво пък, щеше да унищожи последната тетрадка, а предишната щеше да вземе със себе си — можеше да му потрябва.

Смулов внимателно огледа местата, където Алина държеше лекарства, прибра оттам всички транквилизатори, сложи ги в джоба си. Лесно намери плика с парите, донесени от Харитонов. Алина никога не криеше украшенията си — не се страхуваше от крадци. Изобщо от нищо не се страхуваше — освен от онова, което по един или друг начин беше свързано с Волошин. Избърса някои повърхности, включително дръжките на вратите и копчето на звънеца. Грижливо изми две чаши, взети напосоки от полицата в кухнята. Е, май това беше достатъчно. Пълна илюзия, че в жилището е идвал външен човек, който после е унищожил следите от пребиваването си. Външен, а не Смулов, който редовно идваше при Алина — все едно че живееше тук. Тъй че негови следи имаше из целия апартамент — напълно естествено.