Ю Несбьо - Пентаграма

— Разбирам — отсече мъжът. — Значи ще стане по трудния начин. Знаеш ли…

Йойстайн не успя да реагира, когато усети как ръката го сграбчи за гърлото и го притисна към облегалката.

— … всъщност се надявах да стане така.

Йойстайн изпусна очилата си. Протегна ръка към ствола на волана, но не успя да го стигне.

— Ако натиснеш бутона, си мъртъв — прошепна мъжът в ухото му. — Не говоря образно, Айкелан, имам предвид, че ще ти отнема живота .

Въпреки че до мозъка не стигаше достатъчно кислород, слухът, зрението и обонянието на Йойстайн Айкелан функционираха изненадващо добре. Той виждаше мрежата от кръвоносни съдове от вътрешната страна на клепачите си, усещаше мириса на лосиона за след бръснене, лъхащ от мъчителя му, и долавяше леко пискливата, стържеща като хлабав ремък нотка на задоволство в гласа му:

— Къде е той, Айкелан? Къде е Хари Хуле?

Йойстайн отвори уста и мъжът отслаби хватката.

— Нямам представа за как…

Ръката отново стисна гърлото.

— За последен път те питам, Айкелан. Къде е пияният ти приятел?

Йойстайн усети пристъп на силна болка и на воля за живот, но знаеше колко бързо ще премине. И преди му се бяха случвали подобни неща. Състоянието беше преходно — стадий преди настъпването на далеч по-приятното равнодушие. Секундите минаваха. Дяловете на мозъка започнаха да отказват. Първо изчезна зрението.

После ръката пак отпусна гърлото му и в мозъка нахлу кислород. Отново прогледна и почувства болка.

— Така или иначе ще го намерим — увери го гласът. — Изборът е твой: дали да стане преди или след като напуснеш този свят.

Йойстайн усети как по слепоочието му, а после и по носа му премина нещо студено и твърдо. Въпреки многото изгледани уестърни никога не беше виждал отблизо 45-калибров револвер.

— Отвори си устата.

Не беше опитвал и вкуса му.

— Броя до пет, после стрелям. Кимни, ако искаш да ми кажеш нещо. Най-добре не чакай да кажа пет. Едно…

Йойстайн се помъчи да се пребори със страха от смъртта. Опита се да си внуши, че хората са рационални създания и мъжът няма да постигне нищо, ако го застреля.

— Две…

Логиката е на моя страна, помисли си Йойстайн: цевта имаше гаден вкус на метал и кръв.

— Три. И хич не мисли за тапицерията на колата, Айкелан. Ще почистя основно след себе си.

Йойстайн усети как тялото му започва да се тресе: неконтролируема реакция, която можеше да наблюдава само като свидетел. Сети за как по телевизията даваха ракета, трепереща по същия начин, секунди преди да я изстрелят в студеното, празно космическо нищо.

— Четири.

Йойстайн кимна. Енергично, няколко пъти.

Пистолетът изчезна.

— Телефонът е в жабката — едва промълви той. — Поръча ми да го оставя включен и да не вдигам, ако звънне. Дадох му моя.

— Не ми пука за телефоните — отвърна гласът. — Интересува ме къде е Хуле.

— Нямам представа. Не ми каза. Увери ме, че и за двама ни е най-добре да не знам.

— Излъгал те е.

Думите се нижеха бавно и спокойно от устата му и Йойстайн не успя да прецени дали е ядосан, или се забавлява.

— Така е най-добре за него , Айкелан. Но не и за теб.

Хладният пистолет пареше по бузата на Йойстайн като нагорещена ютия.

— Почакай! Хари спомена нещо. Сега се сетих. Щял да се скрие у дома.

Думите просто се изплъзнаха от устата на Йойстайн и той имаше чувството, че излизат недооформени изпод езика му.

— Ходихме дотам, идиот такъв — отвърна гласът.

— Не говоря за жилището му, а за родния му дом в Опсал, където е израснал.

Мъжът се засмя, а Йойстайн усети пронизваща болка, когато онзи натисна цевта на пистолета в ноздрата му.

— През последните няколко часа проследихме телефона ти, Айкелан. Знаем в коя част на града се намира. Не е в Опсал. Чисто и просто ме пращаш за зелен хайвер. Или, казано по друг начин: пет.

Нещо изписка. Йойстайн стисна очи. Звукът не преставаше. Дали вече е мъртъв? Пискането създаваше позната мелодия: „Purple rain“ на Принс. Дигиталните звуци се раздаваха от мобилния телефон на мъжа.

— Ало, какво има? — попита гласът зад гърба на Йойстайн.

Йойстайн не смееше да отвори очи.

— В „Underwater“? В пет часа? Добре, незабавно събери момчетата, идвам веднага.

Йойстайн чу шумолене на дрехи на задната седалка. Моментът дойде. Навън пееше птичка, извиваше благозвучни високи трели. Йойстайн не знаеше каква е. Защо не се научи да ги разпознава и да разбира защо пеят? Никога повече няма да му се удаде шанс. Усети ръка върху рамото си.