Ю Несбьо: Леопардът

Трябва да действа, да мисли. За целта обаче се налага да се отърве от това метално топче, преди да е откачила от болка. Разтегли с палец и показалец двете ъгълчета на устата си и опипа шиповете. Напразно се мъчеше да пъхне пръсти под тях. Задави се и започна да се задушава. Обзе я паника. Ами ако шиповете са предизвикали оток на трахейната лигавица и той блокира притока на въздух, изплаши се тя. Ритна металната врата и се помъчи да извика, по топчето заглуши звука. Не направи втори опит. Облегна се на стената и се ослуша. Какво беше това? Прокрадващи се стъпки? Нима той се движи безшумно из помещението и играе с нея на "сляпа баба"? Какво тупти в ушите ѝ? Кръвта ѝ или нещо друго? Събра сили, настрои се психически да изтърпи предстоящата болка и стисна челюсти. Успя за малко да натисне шиповете обратно в дупките, но те тутакси издуха бузите ѝ. Топчето започна да пулсира като желязно сърце, част от нейния организъм.

Трябва да направи нещо, да мисли.

Пружини. Явно пружинен механизъм контролираше шиповете, защото те изскочиха, когато той дръпна жицата.

— Не пипай жицата — беше я предупредил той.

Защо? Какво ще се случи, ако го направи?

Опряна на стената, тя бавно се свлече върху бетонния под. През дрехите ѝ се просмука влажен студ. Идеше ѝ да се развика, ала не ѝ бяха останали сили. Тишина. Мълчание.

Всички онези думи, запълвали неловкото мълчание в компанията на хора, които са ѝ напълно безразлични, тя би изрекла пред близките си.

Нямаше изход. Остана сама с влудяващата я болка. Главата ѝ пулсираше до пръсване.

"Не пипай жицата."

Ако я дръпне, шиповете вероятно ще се приберат в топчето и болката ще стихне. Мисълта да го направи започна сериозно да се загнездва в съзнанието ѝ. Колко време бе прекарала тук? Два часа? Осем часа? Двайсет минути?

Ако всичко наистина е толкова лесно и трябва само да дръпне жицата, защо още се колебае? Заради предупреждение, отправено от откровен психопат? Навярно това също е част от играта — да я заблуди, та тя да не смее да прекрати непоносимите си болки? Или предупреждавайки я, да я предизвика да се противопостави и да дръпне жицата на инат, а после… да се случи нещо ужасно. Какво собствено? Как е устроено това топче?

Да, той я беше въвлякъл в порочен кръг, защото не ѝ бе оставил избор. Болките ставаха нетърпими, лигавицата в гърлото ѝ набъбваше, съвсем скоро щеше да се задуши. Пак се опита да извика, но от устата ѝ се изтръгна немощен хрип. Колкото и да мигаше, от очите ѝ не избиха сълзи.

Пръстите ѝ напипаха жицата, висяща от устата ѝ. Тя я опъна предпазливо. Наистина съжаляваше за пропуснатите шансове в живота си, ала бе готова да прекара цял живот в разкаяние, ако можеше да се спаси. Искаше просто да живее, все едно как. Нищо повече.

Дръпна силно жицата.

От върховете на шиповете изскочиха седемсантиметрови игли. Четири пробиха бузите ѝ, три — синусите, две — носа, други две — брадичката. Дванайсетата прониза хранопровода ѝ, тринайсетата — дясната ѝ очна ябълка. Други две игли се забиха в задната част на небцето и проникнаха в мозъка. Ала не това се яви непосредствена причина за смъртта ѝ. Металното топче препречи пътя на рукнала от раните към устата ѝ кръв и тя се изля в трахеята, оттам попадна в дробовете и блокира притока на кислород към тъканите. Това, от своя страна, доведе до спиране на сърцето и "церебрална хипоксия" — както записа патологът в доклада си — или с други думи, недостиг на кислород в мозъка. Казано накратко: Боргни Стем-Мюре се удави.

18 декември

Дните са къси. Навън все още е светло, но тук вътре, в моята режисьорска кабина, цари вечен мрак. На светлината от настолната лампа хората на снимките изглеждат толкова дразнещо щастливи и нищо неподозиращи. Толкова изпълнени с очаквания, все едно е повече от ясно, че животът се разстила пред тях като гладката, ненарушавана от вълнения повърхност на море от време. Редактирах по свой вкус вестника, изрязах сълзливите истории за шокираното семейство, зачеркнах кървавите подробности около намирането на трупа. Оставих единствено неизбежната снимка, която роднина или приятел бе предоставил на напорист журналист; снимка от времето, когато е била в разцвета на силите си, усмихната, все едно никога няма да умре.

Полицаите още не знаят почти нищо, но скоро ще им се отвори повечко работа. Кое прави човека убиец? Вродено ли е, предава ли се генетично, дали е плод на наследствена предразположеност, която присъства у едни, а у други липсва? Или поривът да убиваш се явява логично следствие от сблъсъка с реалността? Един вид стратегия за оцеляване, животоспасителна болест, рационална лудост? Защото ако страданието е безжалостен вражески обстрел по тялото ни, то лудостта е необходимото отстъпление, за да си осигурим отново прикритие.