Ю Несбьо - Леопардът

Спряха в средата на помещението. В единия ъгъл се намираше странен павилион — имаше формата на морски фар, издигнат на метър над пода. "Сигурно оттам е наблюдавал началникът на смяната" — предположи Хари. Пасаж опасваше цялото помещение и в единия край преминаваше в мецанин със стаи: навярно столова и кабинети на администрацията.

— Откъде ще започнем? — попита Хари.

— Както обикновено — отвърна Бьорн Холм и се огледа. — От горния ляв ъгъл.

— Какво търсим?

— Маса или плот, покрит със син етернит. Петното върху панталона ѝ се намира под задния джоб, тоест тя не е лежала, а е седяла върху повърхността.

— Щом вие започвате отдолу, ние с колегата ще се качим нагоре с клещите — каза Хари.

— Така ли?

— Ще отваряме вратите на техническия екип. Обещаваме да не пръскаме семенна течност.

— Много смешно. В никакъв случай не…

— … пипайте нищо — довърши Хари.

Хари и другият полицай, когото той нарече "колегата" по простата причина, че забрави името му две секунди, след като го чу, тръгнаха нагоре по вита стълба, Стъпките им отекваха по железните стъпала. Озоваха се пред няколко отключени врати. Предположенията на Хари се потвърдиха: работни помещения, откъдето мебелите бяха изнесени. Съблекалня с железни шкафове. Голям общ душ. Но нито следа от сини петна. Влязоха в столовата.

— Какво се крие тук според теб? — попита Хари и посочи тясна врата в дъното на помещението.

— Склад за хранителни продукти — отвърна полицаят и се насочи към изхода.

— Чакай малко!

Хари се приближи към вратата. Остърга с нокът привидно ръждясалия катинар. Обърна цилиндъра и го огледа. Нямаше и следа от ръжда.

— Прережи го — обърна се към полицая.

Онзи веднага се подчини. Хари отвори вратата.

Колегата му цъкна удивено с език.

— Камуфлажна врата — установи Хари.

От вътрешната страна нямаше нито склад за продукти, нито помещение, а втора врата, снабдена със солидна ключалка.

Полицаят остави клещите. Хари се огледа и веднага намери каквото търсеше: на стената в столовата висеше голям червен пожарогасител. Йойстайн му бе споменавал, че във фабриката произвеждали бързовъзпламенимо вещество, затова и правилникът задължава пушачите да пушат до реката и да изхвърлят фасовете във водата.

Хари откачи пожарогасителя и го отнесе до вратата. Отстъпи две крачки назад, засили се и се прицели, понесъл пожарогасителя като таран.

Вратата се откърти около ключалката, но остана вкопчена в рамката.

Хари повтори атаката. Около двамата мъже се разхвърчаха стружки.

— Какво става? — извика Бьорн отдолу.

На третия опит вратата се отвори с отчаян стон. Посрещна ги непрогледен мрак.

— Ще ми дадеш ли фенера си? — попита Хари, остави пожарогасителя и избърса потта от челото си. — Благодаря ти. Изчакай ме тук.

Влезе в стаята. Миришеше на амоняк. Конусовидният лъч пробяга по стените: помещение с площ около девет квадрата без прозорци. На светлината на фенера Хари видя черен сгъваем стол, бюро с настолна лампа и компютърен екран марка "Дел". Клавишите "е" и "н" от клавиатурата изглеждаха непокътнати, бюрото — чисто, с дървен бял плот, без сини петна. В кошчето за смет Хари откри ивици хартия, каквито се получават, докато изрязваш снимки. После фенерът освети брой на "Дагбладе". Наистина — на първата му страница зееше дупка от изрязаната снимка. Хари прочете надслова и се увери, че са дошли точно където трябва.

"ЗАГИНАЛ В ЛАВИНА"

Инстинктът му подсказа да вдигне фенера към стената, осеяна с няколко сини петна. Лъчът освети Март Улсен, Шарлоте Лол, Боргни Стем-Мюре, Аделе Ветлесен, Елиас Скуг, Юси Колка и Тони Лайке.

Опита се да диша с диафрагма и да поема информацията хапка по хапка. Снимките несъмнено бяха изрязани от вестници или принтирани върху хартия от уеб страниците на различни медии. Изключение правеше снимката на Аделе. Сърцето на Хари туптеше като басов барабан, докато с глухи удари се мъчеше да изпомпи повече кръв към мозъка му. Снимката, отпечатана върху фотографска хартия, изглеждаше много зърнеста и Хари предположи, че е направена с телеобектив, а после — увеличена. През страничния прозорец на автомобил се виждаше Аделе, седнала върху предната седалка, все още покрита с найлон. От врата ѝ стърчеше лъскавата жълта дръжка на забит масивен нож. Хари се насили да откъсне поглед от ужасяващата снимка. Под фотографиите стоеше цял ред с писма, също компютърни разпечатки. Погледът на Хари пробяга по едно от писмата: