Ю Несбьо - Леопардът

Бьорн Холм веднага го разбра. За да се избегнат грешки и обърквания, криминалните експерти винаги вземат ДНК проба и пръстови отпечатъци от полицаите, присъствали на местопрестъплението.

— Ще проверя базата данни.

— Добра работа си свършил, Бьорн.

— Чакай. Има още. Нали ни помоли да назначим повторна експертиза на медицинската униформа. Направихме го и открихме следи от ФСС. В "Нюдален" има изоставена фабрика за производство на ФСС. Ако наистина там не ходят хора и седмият човек е правил секс с Аделе именно в тази фабрика, все още имаме шансове да открием следи от семенна течност.

— Мм. Значи, едва "оправена" в "Нюдален", Аделе продължава в същия дух и в "Ховасхюта". Може пък седмият човек да се покаже от скривалището си. ФСС, казваш. Дали е произведен във фабрика "Кадок"?

— Да. Откъде…

— Бащата на мой приятел работи там дълги години.

— Повтори, ако обичаш. Нищо не чувам.

— Финален спринт. Чао засега.

Хари прибра телефона в джоба на якето си, завъртя се на стола, за да не гледа мрачните лица на губещите около пистата, и се обърна към усмихнатата физиономия на крупието, което го поздрави:

— Честито, Хали!

Хари стана и погледна банкнотата, която виетнамецът размаха пред него. С портрета на Едвард Мунк. Тоест хилядарка.

— Много се радвам — кимна Хари. — На следващото състезание я заложѝ на зеления кон. Друг ден ще си прибера печалбата, Дюк.

Седнала във всекидневната, Лене Галтунг се взираше в отражението си в двойните прозорци. От айпода ѝ звучеше Трейси Чапман с "Бърза кола". Лене можеше да слуша парчето до безкрай. Не ѝ писваше. Пееше се за бедно момиче, което иска да се махне, да се метне на бързата кола на приятеля си и да избяга от досегашния си живот, от работата на касата в кварталния супермаркет, от отговорността за впиянчения си баща; да изгори всички мостове. Текстът описваше живот, коренно различен от живота на Лене, ала въпреки това тя бе убедена, че песента е написана за нея. За онази Лене, която би могла да бъде. И всъщност беше. Едното от двете отражения в стъклото. Обикновеното ѝ, по-сиво аз. Като ученичка Лене непрекъснато се страхуваше да не би неочаквано вратата да се отвори, някой да влезе, да я посочи с пръст и да процеди "Пипнахме те! Събличай си хубавите дрехи!", а после да ѝ подхвърли няколко дрипи, та всички да разберат що за въшла е Лене в действителност. И така години наред Лене се спотайваше на чина като мишка и често-често поглеждаше крадешком към вратата в очакване на лошото. Подслушваше разговорите на приятелките си, за да чуе най-после, че са я разобличили. Стеснението, страхът, отбранителната позиция, която заемаше, създаваха у околните впечатлението, че Лене е надута. Даваше си сметка колко преиграва в стремежа си да изпълни ролята на богата, състоятелна, разглезена и безгрижна. Лене не беше красива и ослепителна като другите момичета в обкръжението ѝ — онези, дето със самоуверени усмивки чуруликаха "ами откъде да знам", непоколебимо убедени, че което не знаят, не може да е важно, а и светът така или иначе не иска нищо друго от тях, освен да са красиви. Затова на Лене ѝ се налагаше да се преструва на ослепителна красавица, която стои над всички и над всичко. Но избраната поза ужасно я изморяваше и ѝ се искаше да скочи в колата на Тони и да го накара да се махнат от цялата тази история. Да избягат някъде, където тя пак ще си бъде старата Лене, вместо да се раздвоява между две фалшиви личност, изпълнени с взаимна ненавист. Трейси Чапман сякаш я уверяваше, че двамата с Тони действително могат да променят живота си.

Отражението в прозореца се раздвижи. Лене се сепна, лицето не беше нейното. Не чу Нана да влиза. Лене поизправи гръб и свали слушалките от ушите си.

— Остави подноса там, Нана.

Жената се подчини.

— По-добре го забрави, Лене.

— Не ти искам съветите!

— Длъжна съм да ти го кажа. Той не е подходящ за твой съпруг.

— Предупредих те да престанеш!

— Шшт!

Жената остави подноса с кафето върху масата. Тюркоазените ѝ очи проблеснаха мълниеносно.

— Време е да си дадеш сметка какво става, Лене. Всички ние сме принудени да приемем реалността, защото ситуацията го изисква. Казвам ти го като твоя…

— Каква? — изсумтя Лене. — Погледни се! Каква можеш да ми бъдеш ти?

Нана приглади с ръце бялата си престилка и понечи да погали младата жена по бузата, но тя я отблъсна. От гърдите на прислужницата се изтръгна шумна въздишка: сякаш капка вода се отрони в кладенец. Нана се обърна и излезе. Вратата зад нея се хлопна, а черният телефон пред Лене звънна. Сърцето ѝ подскочи. Откакто Тони потъна и неизвестност, непрекъснато държеше телефона си включен и на една ръка разстояние. Веднага го грабна: