Ю Несбьо - Червеношийката

Въпреки това днес тя стъпваше с леки, пъргави крачки. Вероятно заради лятото, вероятно защото един лекар току-що й каза колко е хубава тази сутрин. Или заради норвежкия пациент от зала 4, който след малко щеше да й се усмихне и да я поздрави с Guten Morgen 38 38 Добро утро (нем.). — Б.пр. на странния си, смешен немски. После щеше да закуси и да я наблюдава непрекъснато, докато тя снове от легло на легло, сервира на другите пациенти и казва някоя и друга окуражителна дума на всекиго поотделно. А на всяко пето или шесто легло тя ще поглежда към него и, ако той й се усмихне, и тя бързо ще му се усмихне и ще продължи обиколката си, сякаш нищо не се е случило. Нищичко. И все пак това беше много. Мисълта за тези кратки моменти, които й даваха сили в ежедневието. Благодарение на тях съумяваше да се смее, когато зле изгореният капитан Хадлер в леглото до вратата се шегуваше и питаше дали скоро няма да изпратят гениталиите му от фронта.

Тя отвори въртящата се врата към зала 4. Нахлуващата отвън слънчева светлина караше всичко — стените, тавана, чаршафите — да блести. Сигурно така изглежда Раят, помисли си тя.

— Guten Morgen, Helena.

Тя му се усмихна. Той седеше на стол до леглото и четеше книга.

— Добре ли спа, Урия? — звънливо попита тя.

— Като мечка.

— Като мечка ли?

— Да. Като мечка в… как се казва на немски мястото, където те спят през зимата?

— А, в бърлога.

— Да, в бърлога. — Двамата се засмяха. Хелена знаеше, че другите пациенти ги наблюдават и не бива да се спира при него повече отколкото при останалите.

— Как е главата? Оздравява с всеки изминал ден, нали?

— Да, все по-добре и по-добре съм. Ще видиш, че някой ден ще стана красив като по-рано.

Тя помнеше деня, когато го приеха. Противоречеше на всякакви природни закони човек да оцелее с такава рана на челото. Тя бутна чашата му за чай с каната и едва не я събори.

— Опа! — засмя се той. — Я кажи, снощи беше ли до късно на танци?

Тя вдигна очи. Той й намигна.

— Да — тя се смути, защото се смееше на такива идиотски неща.

— Та какво танцувате тук във Виена?

— Исках да кажа не, изобщо не съм танцувала. Просто си легнах късно.

— Сигурно танцувате валс. Виенски валс.

— Да, точно така — кимна тя и се съсредоточи върху термометъра.

— Ето така — той се изправи. После започна да пее.

Другите вдигнаха погледи. Песента бе на непознат език, но той пееше с топъл, красив глас. А по-здравите пациенти викаха и се смееха, когато той се понесе по пода с малки, предпазливи валсови стъпки, а висящите краища на колана на халата му се люлееха насам-натам.

— Върни се тук, Урия, иначе ще те изпратя обратно на Източния фронт — строго извика тя.

Той се върна послушно и седна. Не се казваше Урия, но настояваше да го наричат така.

— Можеш ли да танцуваш рейнландския танц? — попита той.

— Рейнландския танц ли?

— Това е танц, който сме заимствали от Рейнланд. Да ти го покажа ли?

— Няма да мърдаш оттук, докато не оздравееш!

— А тогава ще те изведа на разходка из Виена и ще те науча да танцуваш рейнландския танц!

Благодарение на часовете, прекарани в шезлонга на верандата през последните дни, се бе сдобил с хубав загар и сега белите му зъби блестяха на радостното му лице.

— Според мен вече звучиш достатъчно здрав, за да те изпратим още сега — скастри го тя, но не успя да спре разлялата се по бузите й руменина. Тъкмо се изправяше, за да продължи обиколката си, и усети ръката му до своята.

— Кажи „да“ — прошепна той.

Тя го отблъсна с безгрижен смях и продължи към следващото легло, а сърцето й пееше като птичка в гърдите.

— Е? — доктор Брокхард вдигна очи от картоните, когато тя влезе в кабинета му, и, както винаги, тя не знаеше дали това „Е?“ е въпрос, увертюра към по-дълъг въпрос или просто възклицание. Затова мълчаливо застана до вратата.

— Питали сте за мен, докторе?

— Защо настояваш да продължаваме да си говорим на „ви“, Хелена? — Брокхард въздъхна с усмивка. — Боже мой, та ние се познаваме от деца.

— За какво сте ме викали?

— Реших да изпиша норвежеца от зала 4.

— Добре.

По лицето й не помръдна и мускул. А и защо ли? Хората стоят тук, докато оздравеят, после си тръгват. Алтернативата е да умрат. Така тече животът в болниците.

— Пратих съобщението на Вермахта преди пет дена. Вече получихме новото му назначение.

— Доста бързо — гласът й бе твърд и спокоен.

— Да, отчаяно се нуждаят от нови попълнения. Водим война, както знаеш.

— Да — кимна тя, но не изрече онова, което си помисли: водим война, а тук, на сто мили от фронта, ти се мотаеш, макар че си на двадесет и две, и вършиш работа, която може да върши и седемдесетгодишен старец. Благодарение на господин Брокхард-старши.