Ю Несбьо - Червеношийката

Хари пак се засмя по същия мек начин. После вдигна глава, подпря я на ръцете си и погледна Елен.

— Хич не те бива да лъжеш, Елен. Но ти благодаря за опита.

— Мамка ти.

Тя си пое въздух, понечи да каже нещо, ала се отказа. Изгледа Хари продължително. После пак си пое дъх:

— Дотук с увъртанията. Всъщност Мьолер трябваше да ти го съобщи, но сега го чуй от мен: искат да ти дадат пост на старши полицейски инспектор в ПСС.

Смехът на Хари избуча ниско като мотора на кадилак „Флетуд“:

— Добре де, с малко упражнения може и да станеш добра лъжкиня.

— Това е самата истина!

— Невъзможно — погледът му отново се насочи към прозореца.

— И защо? Ти си един от най-добрите ни разследващи полицаи, току-що показа, че си страшно решителен служител на реда, учил си право, имаш…

— Невъзможно е, вече ти казах. Даже и на някого да му е хрумнала такава шантава идея.

— Но защо?

— Поради една много проста причина. Нали шестдесет процента от онези там птици умират?

Той издърпа покривката заедно с чашата върху нея.

— Наричат се сивогуши завирушки — подсказа му тя.

— Точно така. И от какво умират?

— Какво имаш предвид?

— Ами нали не умират от само себе си?

— Умират от глад. От хищници. Студ. Изтощение. Не е изключено да се блъснат в някой прозорец. От какво ли не.

— Добре. Защото се обзалагам, че никоя от тях не умира, ранена в гърба от норвежки полицай без разрешение да носи оръжие, понеже не е издържал изпитите по стрелба. Служител, който ще бъде обвинен и вероятно осъден на затвор от една до три години веднага щом стрелбата излезе наяве. Доста лош кандидат за старши инспектор, не мислиш ли?

Той вдигна чашата и я стовари с трясък върху оголената част от плота на масата.

— Кой изпит по стрелба? — попита звънливо Елен.

Изгледа я строго. Тя посрещна погледа му с вдъхващо увереност изражение.

— Какво искаш да кажеш? — попита той.

— Нямам представа за какво говориш, Хари.

— Много добре знаеш, че…

— Доколкото знам, тази година успешно си издържал изпитите по стрелба. И Мьолер мисли така. Даже тази сутрин отиде до стрелбището, за да попита инструктора. Разгледаха данните и, доколкото разбраха, ти си постигнал доста над средния резултат. Както се досещаш, те няма да назначат за старши инспектор човек, стрелял по агенти на Сикрет Сървис, без да си е получил разрешителното за стрелба.

И тя се усмихна широко на Хари. Сега той изглеждаше повече объркан, отколкото пиян.

— Но аз нямам разрешително!

— Напротив, просто си го забутал някъде. Ще го намериш, Хари, ще го намериш.

— Я ме чуй, аз… — внезапно спря и втренчено погледна папката на масата пред себе си.

Елен се изправи.

— Значи ще се видим в девет, старши инспекторе?

В отговор Хари успя само да кимне.

Вети Андресен имаше светла, къдрава коса като на Доли Партън, която напомняше перука. Не беше перука, а и впрочем всички прилики с Доли Партън се изчерпваха с косата. Вети Андресен беше висока и много слаба, а когато се усмихнеше, както сега, само леко разтваряше устни и зъбите й едва-едва се показваха. Усмивката й бе предназначена за стареца пред гишето на рецепцията в хотел „Радисън САС“. Гишето не беше гише в обичайния смисъл на думата, а едно от няколкото малки многофункционални „очи“ с компютърни екрани, които позволяваха да се обслужват няколко госта едновременно.

— Добър предобед — каза Вети Андресен. Тя правеше разлика между различните части на деня, когато поздравяваше хората. Заимства го от специализираното училище по хотелиерство. Следователно допреди един час бе поздравявала с „добро утро“, след един час щеше да поздравява с „добър ден“, след шест часа с „добър следобед“, а след още два — с „добър вечер“. После щеше да поеме към двустайното си жилище в покрайнините на града и щеше да й се прииска там да я чака някой, на когото да каже „лека нощ“.

— Бих искал да разгледам стая на най-горния етаж.

Бети Андресен погледна втренчено мокрите рамене на костюма му.

Навън валеше като из ведро. Водата се стичаше по шапката на стареца и една капка колебливо увисна на периферията й.

— Искате да разгледате стая ли?

Усмивката на Бети Андресен не изчезна. Тя бе научена да се придържа към следния принцип: отнасяш се към всички като към гости на хотела, докато не бъде доказано противното. Но тя знаеше отлично що за старец стои пред нея: дошъл е в столицата и иска да види гледката от хотела на САС, без да плаща. Идваха непрекъснато, особено през лятото. И не само за да се насладят на гледката. Веднъж една дама я помоли да й покаже луксозния апартамент, тип suite, на двадесет и втория етаж, за да го опише на приятелите си, твърдейки, че е отседнала там. Даже предложи на Бети петдесет крони, ако я впише в списъка на гостите като доказателство, че е пренощувала там.