Ю Несбьо - Червеношийката

— За Бога, защо ми трябва да измислям подобно нещо? — изуми се Гюдбран. — И как ще довлека труп от Северния корпус дотук с шейна, без да ме спрат патрули?

— Като минеш през ничията земя. Гюдбран поклати невярващо глава.

— Да не ме смяташ за болен, Едвард? За какво ми е трупът на Даниел?

Едвард дръпна от цигарата още два пъти, пусна угарката в снега и я настъпи с ботуш. Винаги правеше така, не знаеше защо, но не понасяше да гледа димящи фасове. Снегът изстена, когато завъртя подметката си.

— Не, не мисля, че си влачил Даниел дотук — продължи Едвард. — Защото не мисля, че това е Даниел.

Дале и Гюдбран изтръпнаха.

— Даниел е, естествено — настоя Гюдбран.

— Или някой със същото телосложение — поправи го Едвард. — И същата нашивка на униформата.

— Чувалът за дърва… — започна Дале.

— О, виждаш разлика между два чувала? — попита насмешливо Едвард, но следеше с очи Гюдбран.

— Това е Даниел — Гюдбран преглътна с усилие. — Ботушите са същите.

— Значи очакваш просто да извикаме носачите на трупове и да ги помолим да го занесат обратно? — попита Едвард. — Без да го огледаме по-внимателно. Точно на това си разчитал, нали?

— Дяволите да те вземат, Едвард!

— Не съм толкова сигурен, че този път преследват мен, Гюдбран. Махни този чувал, Дале.

Дале гледаше неразбиращо двамата, вперили поглед един в друг като два разярени бика.

— Глух ли си? — извика Едвард. — Разпори чувала!

— Не бих искал.

— Това е заповед! Веднага!

Дале продължаваше да се колебае, местеше поглед от единия към другия, поглеждаше и към безжизненото тяло върху сандъците с боеприпаси. После вдигна рамене, разкопча камуфлажното яке и мушна ръка вътре.

— Почакай! — спря го Едвард. — Попитай дали можеш да заемеш байонета на Гюдбран.

Сега Дале изглеждаше наистина объркан. Погледна въпросително към Гюдбран, който поклати глава.

— Какво искаш да кажеш? — попита Едвард, все още обърнат към Гюдбран.

— Според заповедта трябва да носиш винаги байонет, а ти нямаш в момента?

Гюдбран не отговори.

— Ти, който си истинска машина за убийства с този байонет, Гюдбран, не може просто да си го изгубил, нали?

Гюдбран все още не отговаряше.

— Виждал съм ги много такива. Ами тогава използвай твоя, Дале.

На Гюдбран му се щеше да избоде голямото изцъклено око от главата на командира. Ротенфюрер! Никакъв ротен командир не беше той. Той беше един смотан командир! Страхливец с очи и мозък на плъх. Нищо ли не разбираше?

Байонетът се вряза в плата и те чуха зад себе си звук от разпаряне на чувал. И двамата се обърнаха. Там, в алената, ярка светлина на новия ден, с третото си черно, зеещо на челото око ги гледаше смъртнобяло лице с ужасна гримаса. Беше Даниел, нямаше никакво съмнение.

Бернт Бранхауг погледна часовника и сбърчи чело. Осемдесет и две секунди, седем повече от предвиденото. Прекрачи прага на заседателната зала, изчурулика „добър ден“ и изпрати прословутата си усмивка към четирите лица, обърнати към него.

От едната страна на масата седяха Кюрт Майрик от Полицейската служба за сигурност и Ракел, жената с неподходящата шнола, скучния костюм и строгото изражение. Забеляза, че всъщност костюмът изглежда доста скъп за секретарка. Все още се осланяше на интуицията си, която му подсказваше, че тя е разведена, но може би е била омъжена за богаташ. Или пък има заможни родители? Отново се появи тук, на среща, за която Бранхауг настоя да протече при пълна секретност. Значи заема по-важен пост в ПСС, отколкото е предполагал. Бранхауг реши да научи нещо повече за нея.

От другата страна на масата седеше Ане Стьорксен заедно с високия слаб шеф на полицейски отдел, чието име винаги забравяше. Първо му трябваха повече от осемдесет секунди, за да стигне до заседателната зала, а сега не се сеща за имената — да не би да остарява ?

Едва си го помисли и в съзнанието му изникнаха снощните събития. Изведе Лисе, младата стажантка във Външно министерство, на скромна вечеря като удължаване на работното й време, както се изрази той. После я покани на питие в хотел „Континентал“, където от името на Външно разполагаше с постоянна стая, предназначена за строго секретни срещи. Лисе не се дърпа много-много, оказа се амбициозно момиче. Но сеансът се провали. Остарява ли? Единичен случай, вероятно малко повече алкохол, но не и старост. Бранхауг пропъди мисълта и седна.