Ю Несбьо - Червеношийката

— И какъв е резултатът? — попита Елен и ритна факса към половината на Хари.

— Цялата присъда ще бъде обявена за невалидна и Свере Улсен ще бъде свободен човек поне година и половина, преди да се захванат отново със случая. И проблемът е, че наказанието ще бъде много по-леко заради стреса, който чакането причинява на обвиняемия, дрън-дрън-дрън. Много неща подсказват, че след шест месеца, прекарани в ареста, Свере Улсен вече ще е свободен човек.

Хари не говореше на Елен, тя познаваше случая в подробности. Разговаряше със собственото си отражение в прозореца, произнасяше думите на висок глас, за да провери дали така имат повече смисъл. Прокара ръце по голото си, потно теме, където доскоро стърчеше светла коса. Имаше съвсем конкретна причина да обръсне остатъците: предишната седмица пак го бяха припознали. Младеж с черна плетена шапка, маратонки „Найк“ и хлапашки панталони с дъно до коленете го доближи, докато приятелите му се кикотеха зад него, и попита дали Хари е „оня пич Брус Уилис в Австралия“. Бяха изминали цели три години, откакто той красеше страниците на вестниците и се излагаше в телевизионните шоута с разказите си за серийния убиец, когото застрелял в Сидни. Хари веднага си обръсна главата. Елен дори му предложи да си пусне мустак.

— Най-лошото е — готов съм да се закълна — проклетникът е знаел за пропуска, преди да обявят присъдата, и нищо не му е пречело да съобщи, та процедурата да се извърши навреме. Но той просто е седял там, потривал е доволно ръце и е чакал.

Елен повдигна рамене.

— Такива неща се случват. Добра работа е свършил този адвокат. Все нещо трябва да се пожертва на олтара на правната сигурност. Вземи се в ръце, Хари.

Каза го със смесица от сарказъм и трезва констатация.

Хари допря чело до хладното стъкло. Още един неочаквано топъл октомврийски ден. Чудеше се как Елен, новоизлюпената полицайка с бледо, кукленски сладко личице, малка уста и кръгли очи се е научила да понася несгодите толкова мъжки. Бе израснала в буржоазен дом, според думите й била разглезено единствено дете, даже посещавала девическо кулинарно училище в Швейцария.

Кой знае, може пък животът й да не е бил лесен.

Хари отпусна глава назад и въздъхна. После разкопча едно копче на ризата си.

— Още, още — прошепна Елен, преструвайки се, че пляска екзалтирано.

— В средите на неонацистите го наричат Батман.

— Разбираемо е. Бейзболна палка на английски е bat.

— Не нациста, адвоката.

— Добре де. Интересно. Това значи ли, че е красив, богат, малко побъркан, има плочки на корема и готина кола?

Хари се засмя.

— Направѝ си собствено телевизионно шоу, Елен. Причината е, че побеждава всеки път, когато се заеме с дело на някой от тях. Освен това е женен.

— Това ли е единственият минус?

— Това. И способността му да ни прецаква всеки път. — Хари си наля чаша от домашно смесеното кафе, което Елен носеше, откакто преди близо две години се нанесе в кабинета. Недостатъкът беше, че небцето на Хари вече не понасяше обикновената помия.

— И ще стане съдия във Върховния апелативен съд? — попита тя.

— Преди да е навършил четиридесет.

— Хиляда крони?

— Дадено.

Те се засмяха и пиха наздравица с пластмасови чашки.

— Тогава позволяваш ли да взема списанието „Моджо“? — попита тя.

— В средата са най-лошите снимки на Фреди Меркюри. Гол до кръста, с ръце на хълбоците и с изпъкналите си зъби на показ. Пълна програма. Заповядай.

— Аз харесвам Фреди Меркюри. Харесвах, де.

— Не съм казал, че не го харесвам.

Синият канцеларски стол с напукана тапицерия, отдавна застинал на най-ниското си положение, недоволно изскърца, когато Хари замислено се облегна назад. Той отлепи от телефона пред себе си бележка с почерка на Елен.

— Какво е това?

— Нали уж можеш да четеш? Мьолер те търси.

Хари тръгна лениво по коридора и вече си представяше присвитите устни и двете дълбоки бръчки между очите на шефа си, когато чуе за освобождаването на Свере Улсен.

До копирната машина младо момиче със зачервени бузи бързо вдигна очи и се усмихна на Хари. Той даже не успя да й отговори. Вероятно някоя от новите служителки. Парфюмът й, сладникав и тежък, го подразни. Погледна секундарната стрелка на часовника си.

Значи вече и мирисът на парфюм го дразни. Какво всъщност става с него? Според Елен му липсва естествен стимул, онова, което кара хората да се съвземат от депресията. След като се прибра от Банкок, се озова на дъното за ужасно дълго време; почти се примири, че никога няма да изплува. Всичко изглеждаше студено и мрачно, всички впечатления — някак притъпени. Сякаш се намираше под вода. Цареше благословена тишина. Хората му говореха, но думите им приличаха на въздушни мехурчета; излизаха от устите им, бързо се издигаха нагоре и изчезваха. Сигурно изпитваш такова чувство, когато се давиш , мислеше си той и чакаше. Но не се случи нищо. Само дето бе във вакуум. И това мина. Той се справи.