Ю Несбьо - Червеношийката

— Не и ако не желаете, разбира се.

— Ще забележи, че сте идвали. Не може ли просто да му кажем, че сте го чакали, но се е наложило да си тръгнете?

Погледът й го умоляваше, но имаше и още нещо.

Хари се сети какво е, чак когато вече се намираше на булеварда и отвори прозореца, за да поеме от освобождаващия, оглушителен шум от автомобили, който издуха тишината от главата му. Страх. Сигне Юл се боеше от нещо.

Бернт Бранхауг леко почука с ножа по ръба на кристалната чаша, отмести стола си назад и допря салфетката до устните си, докато се изкашля. По устните му играеше тънка усмивчица, сякаш вече предвкусваше точките, които щеше да натрупа пред гостите си — полицейския началник Ане Стьорксен и съпруга й, Кюрт Майрик и жена му.

— Скъпи приятели и колеги.

С крайчеца на окото си мерна как жена му се усмихна притеснено към останалите, сякаш искаше да каже: Съжалявам, че се налага да изтърпим това, но не зависи от мен.

Тази вечер Бранхауг говори за приятелството и за колегиалността, за значението на лоялността и за това колко е важно да се мобилизират добрите сили като защита срещу пространството, което демокрацията винаги щяла да оставя на посредствеността, размиването на отговорността и некомпетентността на лидерско ниво. Човек, разбира се, не можел да очаква домакини и селяни, избрани за политици, да разбират сложността на ресорите, които са им поверени.

— Сама по себе си демокрацията е награда — Бранхауг бе заимствал тази формулировка, но си я присвои. — Това не означава, че демокрацията не ни коства нищо. Като превръщаме строителни работници във финансови министри…

През равни интервали от време той проверяваше дали шефката на полицията слуша и вмъкваше някоя забавна подробност за процеса на демократизация в отделни бивши колонии из Африка, където е бил посланик. Но речта, произнасяна вече няколко пъти пред друга публика, тази вечер не ангажираше мислите му. Днес те витаеха на съвсем друго място, както общо взето и през последните седмици: при Ракел Фауке.

Тя се превърна в негова мания и напоследък той понякога се замисляше дали не е по-добре да я забрави, понеже май стигаше твърде далеч заради нея. Той се замисли за маневрите през последните няколко дена. Ако Кюрт Майрик не беше шеф на ПСС, те никога нямаше да успеят.

Първо се наложи да отстрани Хари от картинката, от полезрението, от града, да го прати на място, където нито Ракел, нито който и да било друг може да се свърже с него.

Бранхауг се обади на Кюрт и му съобщи, че от свои източници във вестник „Дагбладе“ е научил за слухове в пресата относно „нещо“ във връзка с посещението на президента през есента. Налагало се да действат, преди да е станало късно, да покрият Хари някъде, където журналистите не могат да се доберат до него. Нали и Кюрт е на същото мнение?

Кюрт започна да се колебае и да премисля. Все пак Бранхауг премина в настъпление, преди моментът да отмине. Честно казано, Бранхауг се усъмни дали Майрик е повярвал и на една негова дума. Не че много му пукаше затова. Няколко дена по-късно Кюрт го успокои, че Хари Хуле е командирован на фронта — на някакво забравено от Бога място в Швеция. Бранхауг буквално потри ръце от задоволство. Сега вече нищо не можеше да провали плановете, които кроеше за себе си и Ракел.

— Демокрацията ни е като хубава и усмихната, но малко наивна дъщеря. Добрите сили в обществото трябва да се подкрепят, но това не означава да се създаде елит и хегемония, това е чисто и просто единствената ни гаранция, че нашата дъщеря, демокрацията, няма да бъде изнасилена и командването няма да бъде поето от нежелани елементи. Затова лоялността, тази почти забравена добродетел, е не само желателна между хора като нас, а жизнено необходима, да, тя е наш дълг, който…

Настаниха се в дълбоките кресла в хола и Бранхауг поднесе на гостите си кутията с кубински пури, подарък от норвежкия генерален консул в Хавана.

— Млади кубинки са ги свивали от вътрешната страна на бедрата си — прошепна той на мъжа на Ане Стьорксен и му намигна, но онзи явно не схвана шегата. Имаше вид на малко сух и стегнат мъж, този… как се казваше впрочем? Имаше две имена — Боже мой, забравил ли ги е? Тур Ерик! Точно така, казва се Тур Ерик.

— Още коняк, Тур Ерик?

Тур Ерик се усмихна с тънките си присвити устни и поклати глава. Сигурно е от онези аскети, които бягат по пет мили на седмица, помисли си Бранхауг. Всичко в този мъж бе тънко — тялото, лицето, косата. Бранхауг забеляза как Тур Ерик размени поглед с жена си по време на речта му, сякаш й припомняше семейна шега. Не е задължително да е била свързана с речта му.