Ю Несбьо - Прилепът

— Извинявай. Не си меря приказките. Не съм искал да те засегна — оправда се Хари.

Ото сви рамене.

— Нещо ново по случая? — попита той.

— Няма — отвърна Хари и си отдъхна, че смениха темата. — Може да се наложи да разширим периметъра на търсене извън близкото ѝ обкръжение. Впрочем ти познаваше ли я?

— Всички клиенти на бара я познаваха.

— А разговарял ли си с нея?

— Е, разменяли сме две-три думи. Беше твърде фриволна за моя вкус.

— Фриволна?

— Завърташе главите на хетеросексуалните клиенти, обличаше се предизвикателно, хвърляше изкусителни погледи и се усмихваше продължително, ако така имаше изгледи за по-голям бакшиш. Подобно поведение крие опасности.

— Допускаш някой клиент да я е…?

— Казвам само, че не е задължително да излизаш извън непосредствената среда на Ингер, инспекторе.

— Какво имаш предвид?

Ото се огледа и допи питието си.

— Просто бръщолевя, хубавецо. — Накани се да си върви. — А сега ще послушам съвета ти. Ще се прибера и ще мисля за други неща. Нали това предписа господин докторът?

Махна на един от стриптийзьорите. Момчето се приближи и му подаде хартиен плик.

— Да не забравиш за премиерата! — извика през рамо Ото и си тръгна.

„Ди Олбъри“ се пукаше по шевовете. Хари седна дискретно до бара на Биргита и без да ѝ се обажда, я наблюдаваше как работи. Следеше движенията ѝ, чевръстите пръсти, с които наливаше бира, връщаше ресто, приготвяше коктейли, гъвкавите чупки на тялото ѝ, решителните уверени крачки зад бара, защото разстоянията до нужните предмети — кега за бира, касовия апарат — вече се бяха кажи-речи закодирали в костния ѝ мозък. Косата ѝ току падаше върху челото, а тя я отмяташе с ловък жест, докато на равни промеждутъци обхождаше с поглед посетителите, за да улови следващата поръчка. Съвсем закономерно забеляза и Хари.

Луничавото ѝ лице просия и той усети как сърцето му заблъска тежко и блажено в гърдите.

— Току-що се отби приятел на Ендрю — съобщи тя. — Навестил го в болницата. Ендрю ти праща поздрави. Мъжът попита за теб. Май още е в бара. А, ето го там.

Биргита посочи масата. Хари позна тъмнокожия хубавец от пръв поглед: Тууомба, боксьора. Приближи се до него.

— Преча ли? — попита Хари и получи широка усмивка в отговор.

— Ни най-малко. Заповядай при мен. Седнах тук с надеждата да се появи някой стар познат.

Хари седна. Робин Тууомба, по прякор Мърито, продължи да се усмихва. По една или друга причина възникна една от онези неловки паузи, които никой не иска да признае за неловки, но на практика са точно такива. Хари побърза да сложи край:

— Днес разговарях с представител на гарвановия народ. Не знаех, че използвате подобни прозвища. Ти към кое племе принадлежиш?

— Какво имаш предвид, Хари? — изгледа го с почуда Тууомба. — Аз съм от Куинсленд.

Хари и сам си даде сметка колко идиотски бе прозвучал въпросът му.

— Извинявай, изразих се неуместно. Днес езикът ми изпреварва ума. Не исках да… не познавам в подробности вашата култура. Затова си мислех, че произлизате от определено племе… или нещо такова.

Тууомба го тупна по рамото.

— Занасям те, Хари. Не се притеснявай.

Той се засмя, а Хари се почувства още по-глупаво.

— Реагираш като повечето светлокожи. Какво друго да очаква човек? Изтъкан си от предразсъдъци.

— Предразсъдъци? — Хари усети първите признаци на раздразнение. — Казал ли съм нещо…

— Не е въпросът какво казваш, а какво очакваш от мен на подсъзнателно ниво. При най-малкото подозрение, че си изпуснал необмислена реплика, очакваш да се нацупя като сърдито хлапе. И през ум не ти минава, че съм достатъчно интелигентен да съобразя: чужденец си и е напълно нормално да задаваш такива въпроси. Ти например едва ли ще се обидиш, ако японски туристи в Норвегия не знаят как се казва вашият крал — смигна му Тууомба. — Не си изключение, Хари. Светлокожите австралийци също истерясват в опасенията си да не изтърсят нещо неуместно. Ето тук се крие най-големият парадокс. Първо отнемат достойнството на народа ни, а когато то е безвъзвратно изгубено, треперят от страх да не го потъпчат.

Тууомба въздъхна и обърна едрите си бели длани към Хари. „Като калкани са“ — помисли си той.

Плътният приятен тембър на Тууомба трептеше на собствена честота и не му се налагаше да надвиква околния шум, за да го чуят.

— Разкажи ми за Норвегия, Хари. Четох колко е красиво. И студено.

Хари подзе да му разправя: за фиорди, планини и хора, живеещи между тях; за унии, потисничества, за Ибсен, Нансен и Григ; за северната страна, чийто народ открай време е имал самочувствието на предприемчив и далновиден, но самата тя напомняла бананова република; тази страна бе печелила от горите и пристанищата си, когато холандци и англичани са търсили да купуват дървен материал; бе използвала природните си дадености — водопадите си — след навлизането на електричеството в бита, а отгоре на всичко кажи-речи пред входната си врата е открила нефтени залежи.