Ю Несбьо - Прилепът

Хари реши да си допуши цигарата и да си върви. Неочаквано Робъртсън наистина се появи. Хари беше очаквал да го види в шлифер — един вид, стандартното облекло на ексхибиционистите — но Робъртсън носеше бяла тениска и дънки. Озърташе се наляво-надясно и вървеше с особени, пружиниращи крачки, все едно си тананикаше наум и приспособяваше походката си към мелодията. Позна Хари чак когато се приближи до пейките. Лицето му не изразяваше ни най-малка радост от срещата.

— Добър вечер, господин Робъртсън. Опитахме се да се свържем с вас. Седнете.

Робъртсън се огледа и запристъпва на място. Явно му се искаше да побегне, но в крайна сметка седна с примирителна въздишка.

— Казах ви всичко, което знам. Защо продължавате да ме безпокоите?

— Защото открихме, че от години безпокоите други хора.

— Как така? Никого не съм безпокоил!

Хари го гледаше. Робъртсън беше крайно несимпатичен тип, но и при най-добро желание — или и при най-отрицателна нагласа — Хари не съумяваше да съзре в негово лице сериен убиец. И този факт го ядосваше, защото означаваше, че само си губи времето.

— Имате ли представа колко млади момичета се стряскат насън заради вас? — Хари се постара да вложи максимално презрение в гласа си. — Колко девойки не могат да забравят случката и никога няма да се отърсят от образа на извратения чекиджия, който ги е изнасилил във въображението си; няма да забравят как сте проникнали в умовете им, разклатили сте спокойствието им и сте им насадили страх да излизат по тъмно, унижили сте ги и сте ги накарали да се почувстват употребени?

Робъртсън се засмя.

— Само с това ли разполагате, инспекторе? Защо забравихте онези, чийто сексуален живот съм осакатил? И онези, които развиват паническо разстройство и цял живот са осъдени да гълтат хапчета? Впрочем предупредете колегата си да внимава. Заплаши ме с шест години затвор за съучастничество, ако не се явя и не дам обяснения на такива простаци като вас. Посъветвах се с адвоката ми и той се ангажира да обсъди въпроса с вашия началник, та занапред да не се опитвате да ме подхлъзвате.

— Имате два варианта, Робъртсън — Хари усети, че в ролята на хулиганското ченге не излъчва авторитета на Ендрю. — Или сега ми казвате каквото ме интересува, или…

— … идвам в участъка. Това вече съм го чувал. Давайте, закопчайте ме, а до час адвокатът ми ще ме е освободил и ще е подал жалба срещу вас и вашия колега за полицейски произвол. Моля!

— Моята идея беше малко по-различна — прошепна Хари. — Представям си го като дискретно изтичане на информация от неназован източник, разбира се, към някой от любознателните и зажаднели за сензации неделни вестници. Придобихте ли горе-долу представа? „Хазяинът на Ингер Холтер, на снимката горе, има присъда за ексхибиционизъм и е попаднал в полезрението на полицията.“

— Каква присъда! Гдобиха ме четирийсет долара! — изписка на фалцет Хънтър Робъртсън.

— Знам, знам. Било е дребно прегрешение — с престорено разбиране кимна Хари. — Толкова незначително, че сте съумели сравнително лесно да го потулите от близкото си обкръжение. Жалко обаче, че съседите четат вестници, нали? И те, и колегите… А родителите ви? Те следят ли пресата?

Робъртсън се сви. Сгърчи се като спукана плажна топка и заприлича на „барбарон“ — от онези, дето служат като фотьойли за релакс. Хари разбра, че споменавайки родителите, е напипал болното му място.

— Безсърдечен проклетник — прошепна Робъртсън с дрезгав, изтерзан глас. — Каква майка те е раждала тебе, бе? — И след пауза: — Какво те интересува?

— Предимно къде сте се намирали вечерта, преди да открият Ингер.

— Казах на полицията: бях си у дома и…

— Приключвам разговора. Дано в редакцията намерят хубава снимка — Хари стана.

— Добре де, добре. Не си бях вкъщи! — почти извика Робъртсън, отпусна назад глава и затвори очи.

Хари пак седна.

— Като студент ме настаниха в общежитие в един от хубавите квартали на града. В отсрещния блок пък имаше вдовица — подхвана Хари. — Всеки петък в седем вечерта, нито минута по-рано или по-късно, тя разтваряше завесите. Понеже живеехме на един и същи етаж, от стаята ми се откриваше великолепна гледка към нейната дневна. Особено като се има предвид, че тя включваше импозантен полилей. В делниците вдовицата приличаше на прошарена дама с очила и вълнено палто, от онези, дето ги виждаш непрекъснато в трамвая или на опашката в аптеката. Но всеки петък в седем часа, когато представлението започваше, нейната поява никак не можеше да се обвърже с кашлящите, начумерени бабички с бастуни. Обличаше халат с японски десен и обуваше високи черни обувки. В седем и половина пристигаше гостът. В осем без четвърт тя събличаше халата и оставаше по черен корсет. В осем дамата смъкваше наполовина корсета и двамата с партньора ѝ се награбваха върху дивана „Честърфийлд“. В осем и половина посетителят си тръгваше, завесите се спускаха и спектакълът приключваше.