Ю Несбьо - Прилепът

— Вчера обаче ми прекипя, нахълтах в стаята му и изключих проклетата гюрултия. „Без музика не мога да мисля!“ — разкрещя се малкият. „Ще учиш като нормалните хора“ — смъмрих го аз. „Хората са различни, баща ми“ — тросна се той. Нали знаеш, като навлязат в онази възраст…

Маккормак се сепна и погледна една снимка върху бюрото си.

— Имаш ли деца, Хоули? Не? Понякога се чудя къде, по дяволите, сбърках. Впрочем в коя дупка те настаниха?

— „Кресент“ в „Кингс Крос“, сър.

— Аха, в „Кингс Крос“. И други норвежци са отсядали там. Преди няколко години епископът на Норвегия — или някакво друго високопоставено духовно лице, вече не си спомням — пристигна на официално посещение в Сидни. Хората от неговото настоятелство в Осло му запазили стая в хотел в „Кингс Крос“. Подвели се по библейски звучащото му име. Когато височайшият гост пристигнал с антуража си в хотела надвечер, една от старите, закоравели труженички в района забелязала одеждите му и му отправила няколко неприлични предложения. По мои предположения епископът се е омел от хотела, преди да отнесат куфарите му в стаята…

Маккормак се разсмя и в очите му чак избиха сълзи.

— Такива ми ти работи, Хоули. Кажи защо дойде.

— Питам се дали има начин да видя трупа на Ингер Холтер, преди да го качат на самолета за Норвегия, сър.

— Изчакай Кенсингтън да пристигне и ще те заведе в моргата. Не получи ли копие на доклада от аутопсията?

— Получих, сър, но…

— Но?

— Мисля по-продуктивно, когато гледам трупа пред себе си.

Маккормак се обърна към прозореца и промърмори нещо, което Хари схвана като съгласие.

Температурата в мазето на моргата в Южен Сидни беше осем градуса, а навън — двайсет и осем.

— Хрумва ли ти нещо? — поинтересува се Ендрю, потръпна и се загърна по-плътно в якето си.

— Не — Хари оглеждаше тленните останки на Ингер Холтер.

Лицето ѝ се бе отървало сравнително непокътнато при падането. Едната ноздра беше наистина разкъсана, скулата над нея — строшена и вдлъбната, но — не ще и съмнение — восъчнобледото лице принадлежеше на същото момиче, което се усмихваше ослепително от снимката в полицейския доклад. Около шията ѝ тъмнееха белези от кръвонасядания. По тялото ѝ имаше синини и големи, дълбоки срезове. Една от раните оголваше костта.

— Родителите поискаха да видят снимки на тялото. От норвежкото посолство обясниха, че не е препоръчително, но адвокатът настоя. Никоя майка не бива да вижда дъщеря си в този вид — поклати глава Ендрю.

Хари огледа през лупа синините по шията ѝ.

— Удушил я е с голи ръце. Много е трудно да убиеш човек по този начин. Извършителят е притежавал или изключителна физическа сила, или изключителна мотивация.

— Или не го е правил за пръв път.

— Какво имаш предвид, Ендрю?

— Под ноктите ѝ не открихме епидермис. Липсват и изтръгнати косми от косата на убиеца, и охлузвания по кокалчетата на пръстите на жертвата. Била е умъртвена толкова светкавично и ефективно, че не е успяла да окаже никаква съпротива.

— Този почерк напомня ли ти на нещо познато?

Ендрю сви рамене.

— Като понатрупа човек стаж в криминалната полиция, всички убийства му напомнят на някой по-раншен случай.

„Не — възрази наум Хари. — Точно обратното. Рутината те научава да забелязваш и най-дребните подробности във всяко убийство — детайлите, които го отличават от другите и му придават уникалност.“

Ендрю си погледна часовника.

— Сутрешната оперативка започва след половин час. Да побързаме.

Ръководителят на разследващата група Дари Уодкинс, детектив с юридическо образование, бързо си проправял път към върховете в полицейската йерархия — по думите на Кенсингтън. Уодкинс имаше тънки устни, рядка коса и говореше бързо и делово с равен глас и без излишни прилагателни.

— Уодкинс е с нулева емоционална интелигентност — отбеляза съвсем прямо Ендрю. — Изключително кадърен следовател е, но когато открием мъртво младо момиче, никога не възлагаме на него да съобщи на родителите. Когато е стресиран, започва да псува.

Сергей Либи, дясната ръка на Уодкинс, добре облечен, плешив сърбин с черна козя брадичка, приличаше на костюмиран Мефистофел. Ендрю призна, че е доста резервиран към мъже, твърде обсебени от външния си вид.

— Но Либи не е конте. Просто е голям педант. Докато говори с някого, има навик да си оглежда ноктите, не го прави обаче от надменност. След обедната почивка си лъска обувките. И не очаквай да изпадне в словоизлияния — бъбривостта поначало му е чужда.