Ю Несбьо - Прилепът

— На какво основание го твърдиш?

Биргита сбърчи нос.

— Не му е заложено в характера.

Хари се престори, че си записва.

— А знаеш ли Ингер да се е запознала с някой, на когото… насилието да му е заложено?

— В бара се навъртат какви ли не типове. Не всички са гейове. Ингер се радваше на засилено мъжко внимание. Все пак е красавица. Беше. Но не ми хрумва никой конкретен. Имаше…

— Да?

— Нищо, нищо.

— В доклада прочетох, че вечерта, когато се предполага, че е била убита, Ингер е била дежурна в „Ди Олбъри“. Знаеш ли да е имала някаква уговорка след работа? Или се канеше да се прибира направо у дома?

— Опакова малко остатъци от кухнята — за лаещото псе, така се изрази. Не подозирах, че има куче, и попитах къде ще ходи. „Прибирам се вкъщи“, отвърна тя. Това е всичко, което знам.

— Тасманийският дявол — промърмори Хари. — Хазяинът ѝ има куче — поясни той в отговор на въпросителния поглед на Биргита. — Трябвало е да го подкупи с нещо, за да влезе невредима в къщата.

Хари ѝ благодари за сведенията.

— Целият персонал на „Ди Олбъри“ скърби за загубата — увери го на сбогуване Биргита. — Как са родителите на Ингер?

— Дълбоко покрусени — отвърна Хари. — В шок. Обвиняват се, задето са я пуснали да замине за Австралия. Утре ковчегът с тялото заминава за Норвегия. Ако искаш да изпратиш цветя за погребението в Осло, ще ти дам адреса.

— Благодаря. Би било много мило.

На Хари му се щеше да ѝ зададе още един въпрос, но не се престраши. Все пак обсъждаха много трагична тема. На излизане усмивката ѝ се запечата върху ретината му. Щеше да се задържи там дълго.

— По дяволите — промърмори си той. — Да става каквото ще.

В заведението всички травестити и голяма част от гостите се бяха качили на барплота и пригласяха на „Катрина енд Дъ Уейвс“: „I’m walking on sunshine“, гърмяха тонколоните.

— На такива места не остава много време за скръб и размисъл — отбеляза Ендрю.

— Така е и редно. Животът продължава.

Помоли Ендрю да го почака, върна се в бара и махна на Биргита.

— Извинявай. Последен въпрос.

— Да?

Хари си пое дълбоко дъх. Вече съжаляваше, но жребият беше хвърлен.

— Да знаеш някой хубав тайландски ресторант в града?

— Има един на Бент Стрийт — сети се Биргита. — Ориентираш ли се къде се намира улицата? Готвели вкусно или поне така съм чувала.

— Толкова вкусно, че би го посетила с мен?

„Не прозвуча добре“ — даде си сметка Хари. Освен това постъпи непрофесионално. И то много. Биргита въздъхна примирено — но във въздишката ѝ Хари долови изгледи за успех. Пък и в ъглите на устата ѝ продължаваше да се спотайва усмивка.

— Често ли използваш тази реплика за свалки, инспекторе?

— Доста често.

— И работи ли?

— От статистическа гледна точка ли? Не.

Биргита се засмя, наклони глава и изгледа любопитно Хари. После сви рамене.

— Защо не? В сряда почивам. В девет вечерта. Ти черпиш, инспекторе.

Хари отвори очи. Беше едва четири през нощта. Опита се да заспи, но мисълта за незнайния убиец на Ингер Холтер и фактът, че в момента в Осло е осем вечерта, не му позволиха да мигне повече. Буден го държеше и луничавото лице, с което разговаря едва две минути, но и те се оказаха достатъчни да се прояви като пълен идиот. „Много плоско, Хуле“ — прошепна си той в хотелската стая и изруга дърварщината си.

В шест часа реши да стане. Взе си освежителен душ и излезе под бледосиньото небе. Утринното слънце още се спотайваше. От центъра долиташе глух тътен, но сутрешният час пик не бе стигнал до червените фенери и гримираните в черно очи. „Кингс Крос“ притежаваше небрежен чар, витална красота, от която му идеше да си тананика. Освен неколцина окъснели, леко олюляващи се нощни птици, двама заспали влюбени под одеяло на стълбище и бледа, оскъдно облечена проститутка на сутрешна смяна, улиците още пустееха.

Пред един от ресторантите собственикът миеше тротоара. С учтива усмивка Хари си извоюва ранна закуска. Докато похапваше препечена филийка с бекон, заядлив бриз се опита да му отмъкне салфетката.

— Подранил си, Хоули — отбеляза Маккормак. — Това е похвално. Мозъкът работи оптимално между шест и половина и единайсет. После — ако питаш мен — не се върши никаква работа. Пък сутрин е и тихо. След девет, като започне шумотевицата, не мога да събера две и две. И при теб ли е така? Синковецът ми твърди, че си учел най-успешно уроците с надута уредба. Иначе тишината го разсейвала. Представяш ли си?